Връх Ботев, 6-7 септември 2008
Ето няколко думи за това как с Милен отидохме до връх Ботев и как се върнахме.
Идеята за изкачване до Ботев се появи, когато се видяхме с Милен преди няколко дни. Срещнахме се, за да ми върне GPS-а, който излезе по-голям пътешественик от мен и вече два пъти беше из Европа (пък за големия път от Тайван до София да не говорим). Милен каза, че иска да направим една малка екскурзия, с която да закрием сезона, и аз се замислих. Неотдавна бях отказал на Тедо подобна разходка из Стара Планина, защото бях доста зает, а ето, че лятото вече изтичаше. Работа и сега имах, но още никъде не бях успял да отида и затова реших, че тъкмо сега е шансът ми да видя за пръв път най-високия връх в Балкана. И най-важното — времето явно щеше да е хубаво.
Следва обичайният сценарий – събуждане в нечовешки час, бързане за трамвай (следващият минава чак след половин час) и скрибуцащо пътуване към жп-гарата. Улиците са тихи и спокойни, по тях един огромен камион със сигнални лампи влачи платформа с танк към Горна Баня. Хладно е. Някъде лае куче…
На гарата изчаках да дойде Милен и купихме билетите – по 10 лв и 70 стотинки, плюс по 50 стотинки за запазено място. Когато се качихме на влака, обаче, се оказа, че вместо на обикновени седалки са ни сложили на едни малки квадратни табуретки, закрепени под прозореца в един от ъглите на вагона. Сгъваха се към стената като наудобни седалки за кино, само дето седалките за кино са по-големи и имат облегалки. Бяхме прецакани. И пътувахме настрани. Въпреки това, пътуването си беше нормално, а през втората му половина при нас дойде един приятел на Милен от фирмата и времето до слизане от влака мина в забавни приказки. През прозореца видяхме на някоя от гарите един пътник с брада да чака на една платформа — от тия, които изоставят на релсите. „А колко ли е платил той за такова място, а?“ — рече Милен.
От гарата трябваше да хванем бусче за центъра на Калофер. Милен се опасяваше, че няма да има места, но нямаше много туристи (да не кажа никакви) и успяхме да се качим. В града пък веднага ни офертираха за транспорт до Паниците, ама бяхме само двамата и цената не беше добра. Затова тръгнахме пеша.
Денят беше горещ… Вървяхме по пътя край реката, която беше почти пресъхнала, и почти през цялото време виждахме двете кули на връх Ботев. Около нас беше тихо, като изключим няколкото автомобила, които ни изпревариха. Към 11:30 спряхме да хапнем край пътя под един навес с маси и пейки, за който Милен разправяше, че неотдавна е бил само една чешма. Когато продължихме, видяхме доста коли, спрели за пикник край реката. Имаше и една, спряла във реката, та един джип трябваше да помага… Покрай нас мина и един голям автобус и Милен ме попита какво ли ще стане, ако сега изведнъж се изсипят 40 човека. Не след дълго настигнаме автобуса до един хотел с островърха кула, сякаш материализирал се от скорошните разкази за Алпите. Имаше си и истинска крава отпред. А от автобуса изведнъж се бяха изсипали 40 човека…
Повървяхме с тях известно време. Хора всякакви, едни с раници, други със сакове, трети с по една найлонова торба във всяка ръка. С една дума, голямо ядене и пиене се очертаваше. Един пък беше качил отгоре на раницата си трилитрова бутилка червено Дерби. Приличаше на някакъв химически резервоар (или на бомба според Милен). Почудихме се защо пък е помъкнал газирана напитка в планината, ами че то е… отвратително, тъй де. Обаче и на мен ми се допи нещо газирано и оттук нататък пътешествието мина в очакване кога ще стигнем Априлци, за да купя едно Дерби. Обезателно червено, за да е същото… Колкото до нашите спътници, те бяха тръгнали към хижа Рай и не след дълго ги оставихме, за да поемем по нашия път към върха.
Следваше стръмно изкачване покрай един изровен улей до върха на едно възвишение, където започваше малка гора с храсти и дървета тук-там.
Малко по-късно се загубих, та трябваше да си звъним с Милен по телефона, но с викане и GPS, положението се оправи бързо. И пак почивка, и пак ходене, този път по откритото скалисто било…
Трябваше да стигнем до заслон Маринка, където очаквахме да има вода. Но колкото и да вървяхме, GPS-ът все показваше, че остават още 25 минути дотам. Накрая спряхме за дълго под сянката на една постройка. Когато тръгнахме, вече подухваше малко вятър, а кулите на върха продължаваха да стоят — все по-близо, но все така далече. Минахме покрай няколко коня, които ни изгледаха мълчаливо, и покрай хълм от камъни, над който кръжаха гарвани. И още път, и още път… И ето, че стигнахме заслона.
Той се намира в подножието на стръмната пътека, от която започва последният етап от изкачването на Ботев. Освен това е на хвърлей от една чешма с ледено студена вода. И само на крачка от страхотна гледка на север. „Да ти представя Северна България,“ каза Милен. И ми показа Априлци и Севлиево, и Габрово в далечината… Но нас ни чакаше връх за изкачване, а денят започваше да свършва. Надпреварвахме се със Слънцето, което се опитваше да залезе зад билото на планината, ала ние сякаш непрекъснато удължавахме деня, като се изкачвахме все по-нагоре. Трудно изкачване ми се стори, най-тежкото от много време насам. Но накрая стигнахме! Мястото бе невероятно, сякаш бяхме стигнали до някаква станция на чужда планета. Високите кули се открояваха на синьото небе, а едната дори приличаше на нещо като ракета… Големите сгради изглеждаха пусти, но това надали беше така в действителност.
С Милен влязохме в метеорологичната станция, където намерихме един човек, но явно не бяхме желани там. Разговорът протече горе-долу по следния начин:
МИЛЕН: Да Ви попитаме, имате ли връзка със заслон Ботев?
ЧОВЕК: Аз?… Да имам връзка?! Не.
МИЛЕН: А дали ще има места там?
ЧОВЕК: Места – надали…
МИЛЕН: Много ли туристи минаха днес?
ЧОВЕК: (Гледа разсеяно през прозореца.) Много минаха…
МИЛЕН: А може ли тук да се спи?
ЧОВЕК: Не!
Е, това е то – толкова дълго и трудно изкачване, пък накрая такова негостоприемно посрещане на върха. Но, какво да се прави, вдигнахме раниците и се заспускахме към заслон Ботев. Минаваше 7 и половина. Слънцето залязваше.
Стигнахме заслона към 8 и нещо. Оказа се, че наистина няма места, а по думите на хижарката, даже имало повече хора, отколкото места. Оставаше ни последна възможност — да бързаме към хижа Плевен. Милен ми показа откъде трябва да минем и тогава на мен ми се видя невъзможно да стигнем дотам за 2 часа и половина. За толкова време било нормално човек да се спусне до един хребет, да се изкачи по него, заобикаляйки голяма долина и да се спусне от другата страна към гористия хълм, за да излезе накрая на голия му връх, където се виждаше хижата. Почти се беше стъмнило, а ние вървяхме на пълна скорост… Гледката към планините на север беше красива. Една след друга, те образуваха към 10 отделни сини нива, а най-отгоре беше червената ивица на залеза. Спряхме за по една вафла, пуснахме радиото и извадихме челниците. И… войводата ке помня кат’ каза — „Еей, твоя много свети, бе, Боко!“ Свети, я… Набързо си разменихме светлините, за да може Милен да избира по-добре пътя. Радиото оставихме, за да плашим мечките, че не се знае знае ли се. В крайна сметка мечки не видяхме, само няколко пъти си изкарах акъла, защото силният челник хвърляше плътни сенки встрани от Милен, които бързо се движеха към мен. Оказа се, че нещо бързо и черно, със странна форма, което попада в периферното зрение, причинява уау-ефект. Единственото истинско животно видя Милен, може би заек, ама кой знае, нали е тъмно, пък и заекът не седи на едно място…
Нощта беше обсипана със звезди, а в Априлци имаше малка заря, но нямахме много време за гледане. Препускахме надолу на светлината на челниците и се спуснахме бързо до хижата — в 10 часа вече бяхме там, минавайки покрай една особено зловещо осветена къща. Но хижата се оказа много добро място, с много свободни места, любезна хижарка, баня, че дори и топла вода. GPS-ът показваше, че сме изминали пеша над 40 км със средна скорост 5.8 км/час (7 часа път, 4 часа престой). Милен ме почерпи с Кока-Кола, за да компенсира липсата на Дерби и така завърши този дълъг ден.
Настанихме се в свободна стая с шест легла, но, въпреки че беше спокойно, не спах добре. Сякаш сънувах няколко сънища наведнъж. Дали защото си бях ударил главата в ниския таван или защото ми се пиеше много вода, или защото имаше GSM-антени на покрива на хижата, не се знае…
На ставане пак си ударих главата.
Напуснахме хижата по една много стръмна горска пътека с дървени парапети по края („виа дървата„?) и стигнахме до един асфалтов път, който след много ходене (около 10 км), ни изведе близо до квартал Видима. Хижарката от хижа Плевен ни каза, че в 12 часа имало автобус от Видима до Априлци и бързахме да го хванем. 20 минути преди 12 срещнахме жена по шосето, която ни каза, че е по-добре да се върнем малко назад и да хванем една странична пътека, по-бързо било. Така и направихме.
С ускорена крачка стигнахме центъра на Видима в 12 часа, но… Автобус нямаше. Имаше църква, читалище с Интернет (явно фенове на Интернет Експлорър, ако се съди по табелата), имаше гнездо на щъркели, имаше Универмаг, имаше кръчма (на която пишеше „Сладкарница“). Имаше даже и спирка с разписание, но не и автобуси. След консултация с хората от сладкарницата се върнахме на шосето, за да „мятаме за стоп“ – посъветваха ни да опитаме, можело да стане. Метнахме един път и… о, чудо! Взе, че наистина стана!
Колата спря и човекът каза, че ще ни закара до Априлци, докато през улицата от сладкарницата ненужно му подвикваха да ни качи. Оказа се, че се познаваха, а след като се качихме, се оказа още, че нашият човек познава и много други хора от Видима. Караше бързо, а през това време свиреше с клаксона на всеки, когото подминеше. Би-бип, подава си главата през прозореца и вика „Оу, бай Иванеее!“ и продължава нататък. И ни разказва как вчера се срещнал с някакъв приятел, за да режат дърва за зимата, пък решили една бира да изпият, та станали три, после един-два джина, та осем джина, щото те били от „Дамаджанената партия“ от тоя край, и никакви дърва не нарязали. Пък и сега една бира бил изпил. А по София дал на едни катаджии подкуп 10 лв като го спрели, пък те били трима и му казали, ами като черпиш, черпи сериозно де, какво е това 10 лв?! А днес има пазар в Априлци, та ако не сте виждали цигания, да видите… И тъй, шашнати, се стоварихме в центъра на Априлци.
Имахме време да разгледаме пазарчето, да си вземем кебапче в хлебче и да поседим. Идеята на Милен беше да се качим на маршрутка до Троян, защото автобусът за София щеше да дойде чак след 4 часа. Но трябваше да почакаме и за маршрутката и през това време наляхме вода от историческата чешма (на нейното място било обявено Априлското въстание, пък сега хората си хвърлят там боклуците) и се разходих до недалечната стогодишна църква. След това от едно магазинче купих голяма трилитрова бутилка червено Дерби и се почерпихме с Милен, докато седяхме в сянката на паметника в центъра на града. Ама голямо менте е това Дерби…
И тогава, извън всякакви наши очаквания, дойде автобусът за София. Имахме време само да вземем Дербито и две малки бутилки с вода преди да сложим раниците в багажника и да се качим на автобуса. А в него звучеше „Sweet Home Alabama“, аз имах чаша от жадуваното малиново Дерби и се прибирах вкъщи… Не е лош такъв край за пътешествие!
__________
П.С. По-късно вкъщи чета на етикета: „Напитката е източник на фенилаланин!„. Брей? След бързо търсене в Интернет се оказа, че това е естествен заместител на кокаина и амфетамините и може да предизвика изгаряне на мозъчни клетки. Ама сигурно действа само в по-големи количества… не е като да съм изпил… ТРИ ЛИТРА?! Олелеее…
Вижте и останалите страхотни снимки от това епично приключение!