По следите на граф Дракула

Всичко започна в ранната утрин на 22 април. Беше хладна сутрин, но във въздуха много ясно се усещаше ароматът на настъпилата пролет….ииии започна търсенето на правилния автобус. Много туристически агенции бяха решили да организират екскурзии точно на тази дата и точно в този час. Но пък нямаше лошо – кога ще можеш да си помечтаеш, че заминаваш за остров Корфу?! Тъкмо да подмина поредния автобус, защото някакви възрастни хора се бяха подредили чинно и си мислех, че няма как да сме и ние с тях, и се оказа, че това е нашият автобус. След като се качихме в автобуса установих, че възрастовата граница варира в огромни амплитуди – представете си само – от 8 години до към 70. Ей такова нещо не бе ми се случвало.

Потеглихме. Екскурзоводът ни – или, както е по-модерно да се казва, нашият гид – обяви, че първият ни ден ще премине основно в пътуване, а, да – и спиране за т.нар. „пиш-паузи”, които не се оказаха антрактът на представлението, а самото представление. Тук правя такова сравнение не само заради огромното време, което им беше отделено, но и заради комедийната сценка, която се получаваше всеки път на поредната бензиностанция. Ще се опитам да ви направя и вас съпричастни – представете си бензиностанция, например „Лукойл”, сега си представете наредените пред колонките коли, намръщените шофьори и два автобуса с пътници, устремени към ……(сещате се). Сега се усмихвате, нали? Пред очите ви се разкри гледка с около 60 човека, чакащи на редица пред единствената тоалетна на бензиностанцията. И за да ви е по-весело – тоалетната беше унисекс.

В Румъния спряхме на нещо подобно на нашата „Лукойл”. На Божо му се припи ……(няма нужда да казвам какво, ние това всичките си го знаем) и слязохме да видим как са цените в съседката ни. О, чудо – оказа се, че е по-евтино, тъй като една кола в кутийка струва 2 леи, което си е 1 лв. И пак няма да казвам кой беше супер щастлив от този факт. За тези, в които се прокрадват съмнения – моля погледнете снимката по-долу. Но илюзията трая за кратко. Оказа се, че цените в Румъния са двойни, спрямо нашите.

Преди Пояна-Брашов, градът където се намираше хотелът ни, спряхме в Синая. Синая се оказа град, приличащ малко на Чепеларе. Валеше дъжд и беше доста мрачно, но пък за сметка на това бях възхитена от чистота и красотата на града. Цветните лехи около пътя бяха направени в геометрични форми, пешеходните пътеки бяха осветени с лампи, вградени в пътя, и когато тръгнеш да пресичаш всички спират моментално. Ех, а не като тук – да бъдеш сгазен на пешеходната пътека. Синая се оказа прекрасно място, въпреки че не можахме да разгледаме много. Една от дамите в автобуса попита Христо – екскурзоводът – дали няма да ни разведе. А той й отвърна: „…че защо да ви развеждам – ей от тук нагоре, после се връщате надолу и това е”. Не беше много любезно, но както и да е. Оправихме се, а и Божо имаше шанс да използва малкото думи, които беше научил на румънски. Много добре се разбираше с румънците, но само в началото на разговора, после положението ставаше румънско-английско-българско. А какъв дъжд ни валя само – пороен. Но пък той е виновен за необичайната ни среща с един странен господин. Бяхме се скрили от дъжда на една автобусна спирка и го видяхме. Беше облечен в черен смокинг, на главата си имаше бомбе, а в ръката си държеше бастун. Божо се пошегува, че това е Дракула и след малко този елегантен господин тръгна към нас и ни попита нещо на румънски. Ние му отговорихме на английски и така проведохме около 2-минутен разговор за това дали скоро ще дойде автобус, от къде сме и кога ще спре да вали. За миг се обърнах да погледна нещо зад гърба си и като се завъртях отново господинът вече беше изчезнал. Като че ли се беше изпарил. Да не би наистина да бе….., а не, не, не

Потеглихме към Пояна-Брашов. По време на пътуването Христо съобщи, че няма места в тризвездния хотел, който е резервирала фирмата, и затова милите ние ще трябва да се настаним в един близък до този хотел, но с четири звезди. Колко мъка има по този свят! Бяхме предупредени, че по тези места може да видим мечки, но това до сега не се е случвало. Е, на мен ми се случи. Колкото и невероятно да звучи, покрай пътя видях мечка с малки мечета около нея. Гледката беше невероятна – не само заради факта, че не бях виждала дива мечка, но и защото в този момент се намирах на безопасно разстояние от нея и в автобуса.

На следващия ден потеглихме за замъка на граф Дракула – най-накрая! От толкова години си мечтая да посетя това място, че може да се каже, че тази екскурзия сбъдна една моя мечта. Преди да стигнем до желаната дестинация послушахме малко истории за граф Влад III. Няма да ви разказвам нищо, за да не ви разваля представите, както това се случи с мен. Замъкът Бран – този на Дракула – се оказа доста внушително място, но само отвън. Вътре навсякъде пишеше, че всичко – замък, мебели, картини и т.н – принадлежи на Елизабет. Тъкмо се чудех дали кодовото име на Дракула е Елизабет, когато видяхме родословното дърво и открихме, че Влад е бил роднина на въпросната Елизабет. На Божо пък не му хареса, че нямаше нищо пищно в обстановката – нещо, което човек някак си очаква от един замък. На мен ми хареса, въпреки че приличаше на типична българска възрожденска къщурка или по-скоро 3-4 такива, слепени, за да изглеждат като едно цяло. Целият замък приличаше малко на лабиринт.

Добре, че следващият замък и отвън и отвътре приличаше на такъв. Имаше вътрешен двор със статуи и фонтан. Стените бяха украсени с уникална дърворезба. На една от стените беше изобразен лов на мечка. Дъхът ми спря за секунда само като гледах този вътрешен двор и си представях какво ли ме чака вътре. А вътре, вътре все едно бях попаднала в някоя приказка.

Имаше всичко – тронна зала, библиотека с таен коридор, музикална зала, театър, френска и арабска стая (като арабската беше с фонтан, използващ водата от реката, която тече под замъка), приемна зала…а като казах приемна зала – тя беше стаята, която ме възхити най-много. И то заради едно огледало. Огледало, ама какво. Сега няма да споменавам, че стъклото беше много рядко и т.н. Интересното беше, че това огледало беше качено много нагоре, почти до тавана, т.е човек не би могъл да се огледа, колкото и висок да е. Тъкмо се чудех защо е така и една девойка до мен каза, че е качено толкова високо, защото туристите са щели да го счупят. Не й повярвах, тъй като ние изобщо нямахме възможност да докоснем това огледало, камо ли да го счупим. И тогава разбрахме истината. Огледалото не е предназначено да се оглеждат хора в него, а да служи като рамка на отражението на картината, нарисувана на тавана. Гениална идея!

След това потеглихме към Брашов. Много красив град – препоръчвам ви го. Там видяхме доста чудновати работи – втората най-тясна уличка в Европа (само 120 см. широка), черна църква, която всъщност не е черна, и едно странно растение.  Като заговорихме за флора, да поговорим малко и за фауна – по време на преминаването ни от точка А до точка Б на въпросната тясна уличка се почувствах като една малка и пухкава овчица – тези дето ги броиш, ако имаш проблеми със съня. Обяснявам – докато минавахме по уличката, баща и малкото му момиченце стояха и ни наблюдаваха. А таткото беше се заел с тежката задача да научи детето си да брои на английски. Досещате се, че ние бяхме опитните плъхове. Божо пък се надуши с едни велосипеди под наем.

Вечерта част от хората в автобуса решихме да опитаме типичната румънска кухня и посетихме една кръчма. Отидохме към 21:00 часа. Странното беше, че 5 сервитьора ни гледаха доста уморено и следяха всяка наша хапка. Мислех, че ни гледат така, защото сме българи. А то се оказа, че заведението затваря в 22:00. Няма да споменавам какъв език се използваше да се поръча храната. Като съвет – ръкомахането и соченото с пръст доста помага. Към 22:10 вече не издържаха и ни взеха декоративната ваза от масата – намек, че е време да си ходим. При нас имаше един варненец – голям образ – та той каза на Божо да вземе вазата от съседната маса като ще ни взимат нашата. Когато си тръгнахме се оказа, че варненецът не само не им беше оставил добър бакшиш, но и беше взел хляба от масата и ни черпеше с него.

По време на третия ден беше предвидено посещение на Букурещ – е няма такава грандомания – имат си собствена Триумфална арка и Шанз-Елизе, както и втората по големина сграда в света – парламентът им (за справка първата е Пентагонът). Като тяхната версия на Шанз-Елизе е с 66 см по-широка от оригинала. Какво да ви кажа – Чаушеску .

В автобуса Божо си намери набор (8-годишният Алекс) и двамата доста поцъкаха на Дингото.

И така след доста „пиш-паузи” и път пристигнахме вкъщи.