На пещера по женски

Това си беше с всички екстри. Едно от онези ходения, след които има много за разправяне. И как да няма, като съм си шматка…

Отивам аз в събота сутринта да взема екипировка от Морското и какво да видя – пет-шест планки само се мотаят, някои от тях са и без болтчета, карабинери – йок, ленти – съвсем не. Нищо де, ще взема от моите и ще го караме на олекотено, пък докъдето стигнем. От прониквачките останали само две, дебели и без прусеци. Обирам де що има майончета, натъпквам ги заедно с две въжета в една от торбите и хайде, че и други задачки ме чакат.
Морското звънна на Жорж, който обясни доста подробно къде ще да е дупката („бетоново блокче точно на пътя за Пчелина след кариерата, дупката е точно там, до пътя“), та рекох нарочно да си спестя записването на координати – щото губенето по GPS ми е много любимо. Макар че едните координати, дето открих бяха на Рен – и да ме пита човек, що не му звъннах. Голяма съм шматка.
Вечерта се чуваме контролно с Теди, чукваме си среща. Аз така и не успях да си намеря челника – нищо, ще караме на резервния и китайското страшилище, дето си го взех за снимки.
Та сутринта в неделя след известно мотаене и изпускане на отбивки, най-сетне намираме асфалтовата база до махала Нановица. Пазачът там уж ни упътва, ама връткаме няколко кръгчета излишни и накрая идва да ни покаже пътя.
„Странно, всички се объркват тук, като им кажа да хванат горния път“, вика и сочи надолу. „Натам сте.“ Премигах няколко пъти, ама накрая намерихме кариерата. Имах спомен, че Пчелина не е толкоз близо, та все пак пробвах черния към него. Грешка. Много скоро се отказах, а като слязохме ми замириса подозрително на бензин…
„Май съм направила беля…“
И вярно, гледам, фиксът на Стайчев отпреди три години на нещастния ми бензинопровод най-накрая дал фира – ама само се беше разместил, та върнах тръбичката на място и я лепнах с лекопласт – издържа.
Оттам се разходихме до Пчелина и малко по-нататък, после и обратно – няма бетоново блокче, няма дупка, няма дявол.
Звъним на Стайчев – той кава там ще да е, врем се ние из тръните – нищо. Към час и половина се въртяхме.
Накрая звъннах на сестра ми да вземе от нета координатите на Рен – и те се оказаха точни до сантиметър, и дупката си я намерихме – леко сме я подминали с колата и сме я търсили от грешната страна на пътя.
Карай. Нали се намери.
Тръгваме да се опаковаме с в джаджи, ама на Теди майона заяде наполовина отворен и ни напред, ни назад.
„Така ще влизам!“
„Дума да не става! Някъде в колата трябва да има ключ. Или поне така се надявам…“
Имаше, оправихме се и с това.
Междувременно „основният“ ми фотоапарат се разсърди нещо за картата, ама аз съм упорита – нося два, ще карам с резервния.
Жертвах един стар прусек за торбата и вече сме на шест.
Информирах Теди за положението с екипировката (че не е твърде много) и че ще ми е за пръв път да екипирам изцяло дупка, в която нито аз, нито друг от групата е влизал, нито съм виждала техническо описание – ама тя не се впечатли.
Тръгвам да екипирам, горе-долу се оправям, туй, че пропуснах да видя две стари планки още в началото е малък кахър – намерих си други опори, май даже по-хубави. Надолу се намираха още стари планки, тоз път ги видях – или поне две от тях. Което в случая беше добре де, щото ние планки нямахме много. Само дето тия там бяха стари, ръждиви и се клатеха (и бяха на анкери 10-ки, ако някой реши да ги сменя, да знае). Само на най-гадното закрепване бяха сложили спитче, завиването му изисква да имаш или фантазия, или допъкнителна джаджа, или мнооого дълги ръце, а най-добре и трите – аз сефтосах там един ексцентрик.
Стигнахме голямата зала с блокажа, ами сега? И на тук може, и на там може… Харесвам си едно малко отвесче и си казвам, че сме дотук за днес.
Слязохме малко през блокажа надолу до една заличка, готини дендрити, макро, ала-бала, намерихме път към следващ отвес и още една зала – не знам дали това е пътят към дъното, ама друг път ще проверяваме.
Теди предложи да разекипира, което приех с голям кеф, че нещо се бях поизморила, починахме си и поехме нагоре.
По пътя нагоре забелязах една колония прилепчета, пробвах да ги снимам, ама баш тогава светкавицата взе да ми прави номера и нищо не стана.
Всичко беше добре, до момента в който една муфа заяде безнадеждно, та Теди се наложи да претака цялото въже, за да го освободи, зор видя, ама тя е смел човек, не се уплаши.
По тъмно се измъкваме, хапваме и към къщи.
На асфалтовата база, аз както обкновено, пак губя ориентация, та пазачът се наложи да ни упътва:
„Оттук, нали знаете, все направо, и сте на магистралата“
„Да, да“, викам му, без да се замислям, че ние дойдохме през махалата, а той е имал предвид точно каквото ни е казал – пътят направо наистина излиза направо на магистралата, май точно в края ѝ.
Което аз съвсем не очаквах и за малко да се набутам в насрещното. По-точно – набутах се там, ама Теди се усети бързо и аз скоростно се изнесох… през една дупка в мантинелата директно в правилната посока. Или поне се движехме в една и съща посока като другите коли – после табелите ни показаха, че посоката е към София…
Добре, че нямаше много движение.
А добре и че издържа поправката с лекопласта и че навреме се усетихме – щото бензиностанциите по пътя не работеха, токът беше спрял и на всяка имаше ченгета. Бъзиках се, че ще е много интересно, ако примерно е гръмнал АЕЦ-а, докато сме се забавлявали вътре. Ама явно не беше.

Та така. Може и да повторим, особено, ако се налага да се бройкат прилепите вътре.