Източни Родопи

Източните Родопи ми бяха голяма мечта от много време, но нали са уж далече и нали все катерим и нямаше време за тях. Но ако предполагах, че може да се види толкова много от тях само за два дни заедно с пътя, нямаше да чакаме досега.

И така, след търсенето на изчезналата арка, дойде ред да тръгнем на лов за скални гъби и тракийски ниши И за десктопи, разбира се, макар че светлината не беше най-добрата за случая – печеше много здраво, а ние все се оказвахме на интересните места около обед.

Тръгнахме сутринта в събота, раничко, но не безумно рано и се отправихме към Кърджали. Избрахме уж по-краткия път през селцата на юг от главния път, но се оказа грешка – през Хасково е много по-бързо.
Първа спирка – гъбите на село Бели пласт. Ъъъ, така де, гъбКИТЕ до село Бели пласт
Ами, че са хубави – хубави са, ако си ги намериш из тревата Прилагам снимка с човек за мащаб, щото пустите му фотографи, дето пускат снимки по форумите леекинко я бяха пропуснали тази подробност и в резултат очаквах нещо, така де, малко по-мащабно.

Все пак ги пооснимахме и ние, да не се минем, щото те иначе си бяха интересни.

И така, следващата спирка беше Перперикон. Тук и двамата бяхме леко пропуснали да прочетем как се стига дотам и се доверихме на картата – според нея имало пътечка до крепостта от някакво село, Болярци. Не е лошо мястото, спор няма – половината къщи бяха от камък и жив човек не се виждаше. Имаше си и руини, както си му е реда, но табелка за Перперикон – не. За какво им е? Всъщност намерихме я накрая – миниатюрна стрелкичка, кафява с кафяв надпис, в сянката на дървото, до което бяхме паркирали (в началото на някакъв коларски път вляво от основния). И така с малко късмет и с обясненията на един дядо, който срещнахме по пътя се отправихме към Перперикон. Пътят скоро навлезе в горичка, а след нея се заизкачва по каменист хълм. Но поне беше маркирана. С парцалчета и тук-там – с мартеници. Вървим си ние и се чудим какво става. Това трябваше да бъде една от най-големите исторически забележителности в страната, събота е, а няма жив човек наоколо (и сякаш не е и минавал скоро). Виж, костенурки имаше колкото щеш. В крайна сметка стигнахме до мястото след около час и там се оказа, че има хора (двайсетина човека, половината бяха някакви йоги) – изглежда, обаче, че бяха стигнали откъм село Горна Крепост, което се виждаше в ниското долу, но според картата от него нямаше път.
Както и да е, повъртяхме се малко наоколо – интересно място, антично едно такова, има базилика, останки от кула, която си стърчи самотна над хълма, има и разни други античности, но обедната жега много ни напече и се запътихме обратно.

Следващат спирка – Зимзелен. Ето това вече е мястото! Вкаменената сватба и околните скалички си струваха целия път! Много интересни форми и цветове! Това си беше гвоздеят на програмата за деня.

Не ни се тръгваше направо и затова посетихме и отсрещното хълмче – точно срещу сватбата – което сякаш също обещаваше интересни гледки и не останахме излъгани.

Имаше интересни скали и едно почти Реселешко проломче.
Походихме, поснимахе и така чааак до залез.

И тръгнахме да си търсим място за спане. Нябелязали си бяхме хижа Боровица, но се оказа, че точно този ден чакали голяма група. И се наложи да се задоволим с хотел „1001 звезди и Луната“ – т.е, преживях първото си чувалуване на една полянка наблизо – точно срещу началото на пътеката за „Утробата“.
Трябва да отбележа, че спахме, макар че беше доста светло – луната осветяваше полянката и едни камъчета, за които Марто се избъзика, че били мегалитен паметник. А, да и славеите, в които мъж ми направо се влюби. Закани се, че ще стане орнитолог, за да си има голяяяяма колекция от препарирани пойни птички.

На сутринта, докато Марто още се излежаваше, аз се измъкнах от чувала да поснимам. Поразходих се из полянката и – виж ти – камъчетата наистина се оказаха накакъв древен олтар. Тъкмо се чудех какво търси такова нещо в ниското (нали траките са слънцепоклонници, не очаквах да открия олтар на сенчеста полянка) и слънцето взе, че изгря – точно между да хълма и точно срещу олтара, така че първите му лъчи огряха именно него. Ясно, значи каква е била работата – мястото си е сметнато с точност 😉
На тръгване от полянката видяхме, че то си имало и табелки, указващи, че тук е имало светилище – но винаги е по-интересно сам да си го откриеш, тъй де 😉

След кратко чудене какво да правим, решихме да си спестим „Утробата“, щото беше далече, а още повече, че една голяма група туристи се беше запътила натам. И тръгнахме към следващата спирка – скалите до село Дъждовница.

По пътя спряхме да си налеем вода на една „чешмичка“. Кавичките са, защото всъщност си беше чешмище. Старата традиция да се правят чешми из Родопите изглежда сега еволюираше – правеха се вече чешмища с пейки, навеси, барбекюта, че и фонтани. А случайно или не, на всички такива чешми, които видях, надписите бяха единствено на турски…

Скалите на Дъждовница си бяха интересно място – имаха си ниши, гъби, гъби с ниши и доста птици. Отне ни известно време да решим как да подходим към тях. Накрая спряхме колата в началото на един коларски път, от който те се виждаха добре и поехме пеша по пътя. Той после премина в пътечка, която пресече реката, която ни делеше от скалите и се заизкачва по сипея към тях. Къде по пътеката, къде по сипея, стигнахме скалите, после с малко зор успяхме да издрапаме и се качихме над тях. Така постепенно се добрахме до скалните гъби, които вече си бяха впечатляващи. Две групички от по няколко гъбока, с височина от 20-тина метра, според мен. Самите скални ниши отблизо не изглеждаха впечатляващо – бяха доста ерозирали, но останалото си беше супер и осмисли деня напълно

За слизането си избрахме улея между двете групички от скални гъби – там е текло поточе някога, та няма сипей, а си е скала, и си се слизаше съвсем нормално – предполагам, че и за качване би било добре да се ползва.

След като поизгубихме доста време там и поогладняхме, потеглихме към Кърджали. Търсехме си местенце за хапване с цел да разгледаме и кърджалийските скали след това, но уви. След доста обикаляне не видяхме нито едно нормално заведение и се отправихме да търсим едно ханче по пътя за Хасково. Хапнахме и се прибрахме в София по светло (да не повярваш), а скалите до ОЦК-то останаха за следващия път.

Сега чакам с нетърпение разказче и от Ани, Стефан и Божо, които също са направили пълна родопска програма, и то с колела 😉 Пишете, не ни жалете 😉