Runner's playlist (Голямата обиколка 2011)

Голям зор това, брей…

Тази година от Wanderers завършихме трима – Божо, Явор и моя милост. Първите двама на финала изглеждаха свежи като репички – все едно нищо не е било, а аз нямах сили да си стигна до вкъщи – а живея на 15 минути от финала… И колкото и да е смешно – обадих се на мама да ме вземе…

Но да започна отначало.
Нали съм си шматка, пропуснала бях съобщението на Божо за обиколката и научих за нея случайно, минавайки през „Алпи“. Имах други планове за уикенда, но това беше изкушение, на което не можех просто така да устоя и се записах. По стечение на обстоятелствата, в последните дни не се бях движила кой-знае колко, не се и бях наспивала съвсем като хората, но пък имах да избивам доста емоции…

Иначе казано – подготовка – недостачъна, ентусиазъм – в излишък.

През цялото време си представях как, водена от предишния ми опит сега ще се справя и какво вдъхновено, емоционално и леко философско описание ще му спретна после във форума – нещо в духа на тази песничка.

Обаче 11 – 12 часа след старта ми приключиха романтичните фантазии и започна истината. Накрая хич не ми беше до писане, но рекох да спомена поне за The Power of the Power (& Heavy metal).

Човек се учи от грешките си. Или пък не?
От предишния опит си бях извадила някои изводи – и реших да се възползвам от тях. Знаех, примерно:
– Че няма да стане без тичане.
– Че обикновените леки маратонки за бягане са лош избор – не знам как е с някой супер-професионален модел, щото никога не съм си купувала такива, но с моите нямаше да тръгна никога.
– Че няма смисъл да се мъкне храна, освен шоколад – по постовете дават.
– Че пришките действат ужасно демотивиращо и никакви обезболяваши не ми помагат.
– Че ставите могат да се превърнат в голям проблем – за това си обещах, ако усетя каквото и да е в коленете или глезените да спра на секундата – щото разглобя ли се три седмици преди Алпите, ще трябва да се хвърля отнякъде, и то преди Нинджата да е научила.
– Че психиката е много важен фактор и музиката е важен стимулант.

Така че си приготвих едните леки планински обувки и пъхнах в раницата сандалите, заедно с няколко шоколада. И заредих плеяра с каквото ми се намираше по диска.

За съжаление нямах време да си правя специална „power“ колекция – а трябваше.
За такова приключение само това върши работа – надъхваш, първичен heavy & power metal, без претенции и дори леко наивен. С простичък ритъм, та да се синхронизира с пулса ми.

Класики като това – Helloween – Power
Или малко по-нови неща – като това Firewind – I will fight alone

Mного е важно да е простичък или поне така да звучи – примерно нашенските Project Arcadia, колкото и да ми харесват (особено на концерт са жестоки), май не биха се вписали.

Обаче, както споменах, нямах време за специална колекция, та просто качих каквито албуми първо ми се изпречиха пред погледа – Powerslave (Iron Maiden) , Mandrake (Edguy) и Anima Mundi (Dionysus) – от трите само последният е точно каквото си трябва, ама и Maiden много добра работа свършиха.

Освен тях по плеяра имах още малко прог и авангардни щуротии – което реших, че е ок – първото ще го слушам, като ми стане скучно, а второто – като психясам съвсем. Това, обаче не се оказа много добра идея – хайде, малко Rush и Symphony X са ОК, но само бързи песни и по мъничко. Обаче като настана психарията изобщо не посмях да си пусна от другото. А, намираха ми се и няколко албума на Asia.

И така, след един не-дотам успешен опит за двучасова дрямка потеглих към старта – пуснах си радио и първата песничка, дето хванах беше Another Day – не е подходяща за старт, ама аз много си я обичам, та се почувствах поздравена. По пътя към старта се засякох с няколко души от пещерната компания, но те не споделяха моята идея за тичането и амбицията им беше да стигнат до средата, така че на старта се разделихме.

Още с тръгването някои потеглиха „като за 500 метра“ , тичайки – аз се включих само в самото начало, после просто поддържах най-високото темпо, което можех да запазя продължително време. Това докъм първия пункт, на Тихия кът влезе в действие планът – тичах по всяко нанадолнище и във всички равни участъци, където усещах, че мога да го правя без да се задъхвам. И никакви почивки по пунктовете до Чуйпетльово Някъде там са запознах и с едно много симпатично момиче, с което поддържахме приблизително еднакво темпо, но да се тича и говори едновременно не е лесно, та не сме се отдавали много на приказки. Нощта беше много приятна и тичането също си беше удоволствие, та плеярът отначало си кротуваше в раницата. Отначало идеята ми беше да тичам само до Кладница – но като потеглих към Студена още беше съвсем тъмно, а аз имах сили и с подходящ фон успях да следвам тактиката с тичането и бързото ходене чак до пункта на езерото – и се оказах та в 5. Бях си обещала да не спирам, ама на пункта беше Стайчев, имаше печени тиквички и чай, та си позволих пет минути.

И после извадих баш тайното оръжие – черен шоколад в джоба и Мейдън в ушите – няма таккъв допинг! Е, там е само качване, та спирах на няколко пъти – но само за малко масаж на мускулите за подкрепителен пункт „горска ягода“ (Много яки ягоди имаше по целия път, ама май само аз ги уважавах).

Дотук тактиката вършеше перфектна работа – предишния път на това място вече сериозно мислех за отказване, пришките бяха на ниво и само болката в муслкулите ги конкурираше.Сега с тези обувки краката ми бяха много по-добре, умората се чувстваше, но определено се понасяше и изкачването на баира си беше дълго, но не беше бедствие. Минах си го съвсем нормално и стигнах Чуйпетлово в 7.

Страшно доволна от себе си позволих 15 минути почивка и сандвич, побъбрих си с Гогата от клуб „Искър“, който беше там на пост и с хората, които пристигнаха веднага след мен. После потеглих към Ярлово – малко леки изкачвания по много готина пътечка и яко спускане. Помнех, че до следващия пункт е леко, обаче бях решила да не тичам вече, за да си пазя коленете, а и бях малко изморена. Все пак, взех го за малко повече от един албум на Asia време.
Като пристигнах там, вече знаех, че планът е сработил и ако не се обади някоя става ще успея – оставаше ми по-малко от половината и имах страшно много време.

Слънцето се беше показало вече и извадих следвашото тайно оръжие – сандалките. Да… Краката ми нямаха вид на нещо, дето е за пред хората, не знам и дали този лукс не ми изигра лоша шега под формата на по-уморени мускули, но пък колкото и да ми бяха огромни пришките – не се обадиха почти. Добре си им беше на въздух, добре се чувстваха и като преджапвах през рекичките по пътя.

Участъкът до Брезите и преди и сега си беше много психарски. Няколко километра след пункта ентусиазмът ми вече го нямаше никакъв. Дали защото, знаейки, че ще завърша се бях поотпуснала, дали зашото мускулите вече си ме наболяваха, както и сухожилията на бедрата горе, но темпото ми поспадна. Двама души, от тези, с които си прикавах на Чуйпетлово ме изпревариха, подтичвайки – това се казва енергия! Третият ме застигна по-късно и се оплака, че едва ходел, но то и неговото „едва“ беше за мен доста и след няколко километра му казах хич да не ме чака и се разделихме. Вече бях изчерпила якия power, някои албуми бях извъртяла по два пъти – естествено баладите ги пропусках, както и бавните части на някои прекрасни песни като The Rime of the Ancient Mariner . Открих, че съм имала записан и Seventh Son of the Seventh Son – с изключително невписващата се в албума, но много подходяща за случая песен – Can I Play With Madness. Проблемът с тази музика обаче е, че бързо писва ако слушаш една и съша песен повече от два пъти.

Въпреки всичко това се довлякох до Брезите все още с доста добро време – таз се чухме с Божо за първи път – като си гледам часовника – било е в 12 без нещо. Починах си по-дълго и вече без аболютно никаво желание се запътих към финала. Продължих само защото имах страшно много време и знаех, че не го ли направя сега, може да не стане друг път, а щеше да е жалко – нямах сериозни проблеми – имаше само болка в мускулите, но е било и много по-зле. Обаче ми се спеше, а музиката я слушах вече само напук, колкото да ме поддържа що-годе жива.

Останалите километри няма какво да ги описвам – изминах ги в зомбирано полу-медитативно състояние, само на магарешки инат.
Изпревариха ме десетина души, някои изглеждаха свежи, други отчаяно търсеха болкоуспокояващи – но аз този път не носех, щото предишния не ми помогнаха.

Застигаха ме познати и непознати с колелета и ме окуражаваха, а аз само ги поздравявах механично. За първи път усешах какво е да не мислиш за абсолютно нищо – никога не съм го умеела този номер с медитацията, сега стана и без да го искам, ама не ми хареса.
Към края ме застигнаха и Божо, Явор и шефът им – казаха ми, че ми остава още километър и малко, ама на мене ми се видя оттук до луната – поне 40 минути го пълзях, краката съвсем не ме слушаха.

И така в 19:20 се оказах на финала – Божо и Явор ме чакаха, имаше и други хора – и финалисти, и от организаторите. Поздравяваха ме, опитваха се да ме окуражат и за финален спринт, ама къде ти – едва мърдах.

Нямах сили даже да се зарадвам. Само си признах чистосърдечно:
– Това беше идиотщина и въобще не беше за мен!
– А за кого е било? След като го завърши? – Възрази ми един симпатяга от организаторите.

Няколко души още завършиха след мен, но не съм ги видяла, само ги чух – бях се кротнала на тревичката с един сандвич и друго не ме интересуваше.
Заричах се никога, ама никога вече да не го повторя (или точната дума е потретя?), но както Ели отбеляза, скоро ще съм си променила мнението – все пак има и други маратони. Някой ден, знае ли човек… Освен това един бърз душ, една бира и ребърца в китайския до нас пооправиха нещата, а 10 часа сън ги оправиха още повече.

Дори успях да се занеса на разпродажбата в Стената тази сутрин, та да остана вярна на женската природа, така да се каже. Хубав обяд и още сън – и вече съм в почти нормално състояние. Само главата ми все още е изпразнена, но това май не е от ходенето…