Бузлуджа – 16.03.2011

Дата: (момент да видим календара на компа) Сряда 16.03.2011
Маршрут: кв. Ябълка на гр. Габрово – паметника на Бузлуджа.
Пояснение: срам не срам походчето се състоя по време на работния ден (т.е. по време на работа, сигурно познахте по датата, така че може да завиждате ).

Миналата Събота веднага след спускането на долното Лале се прибрах в нас и си взех лаптопа и директно отпътувах за Габрово (тоест получи се, така че се появих в Габрово с туристическата ми екипировка, което от своя страна водеше до факта, че трябва да я използвам някъде по нашия Балкан да видим на по ниски надморски височини как се държи . Следващите дни в Габрово бяха хубави, но за съжаление имахме работа и нямаше как да отидем да се разтъпчем с Насето. Въпреки това в Сряда намерихме малко време и да поработим и да се поразходим. И така към 13:00 приключихме с работата в офиса и отидохме да хапнем и докато ядохме решихме да пробваме маршрута от кв. Ябълка до Бузлуджа. Към 14:00 вече се бяхме върнали в офиса и се преобличахме с туристическите ни дрехи, а към 14:30 вече бяхме поели в посока кв. Ябълка, където аз бях ходил само веднъж и то преди 20 и няколко години (мда годините си текат), а Насето даже май не беше ходил. С две думи не знаехме много пътя, но все пак си спомням, че беше в ляво по пътя преди Етъра и още 7-8 км нагоре (мда оказа се, че Габрово наистина е дълъг колкото София . След още 30 минути вече бяхме в центъра на селото (то уж се води квартал, ама си е селска идилия горе: долина, рекичка, къщи и тесен път). Паркирахме колата и аз веднага засякох с периферното си зрение табелата за Бузлуджа. Оказа се, че още не бяхме излязли от селото и пътеката се разделяше на две: една през някаква си хижа там и (досещате ли се каква е другата, май не ами една не през хижата. Решихме да пробваме тази не през хижата, която според картата беше по-стръмна уж (тоест хванахме лявата и айде нагоре). За наша радост баира си го имаше, а и нямаше как да е по друг начин, защото денивелацията, която ни чакаше беше малко над 700 метра. Катерим си ние нагоре, потим си се, каляме се (знаете как е), гледаме хубавите гледки, които на пролет би трябвало да са невероятни и така нагоре и все нагоре. Насето поизоставаше малко, но не много, аз се все пак не си давах зор да го отрязвам, че после щеше да трябва и да го търся, въпреки че маркировката долу горе биваше (като се има предвид, че голяма част сигурно беше на нашата възраст, но както знаете през комунизма боята беше добра и може би и заради това се запазила). Друго, което ми направи впечатление беше, че явно не ходят много хора там, може би повече мотористи по черните пътища, които там са в изобилие и лесно може да ви объркат за правилната посока.

И така катерим си се ние на горе, потим си се, а докато правим това времето взе да се заоблачава и да подухва. Паметника на Шипка се показа, също и вятърните мелници по билото и те взеха да се подават и да ни вкарват в размисли, защо при такъв вятър се въртят толкова бавно (ако някои знае отговора нека каже). Взе да се появява и снежец, който само за миг (защото се качихме на билото на едно странично ридче) стана и по-дълбокичък, като на места взе да достига и до коляното. Не че е проблем, но мене нещо ме мързеше да си сложа гетите и взех да се мокря, ама му намерих цаката (викам на Насето „Я мини отпред, че твоите обувки по зимни от моите“ и така мокренето спря). За съжаление снега ни забави и нямахме много още време, а паметника на Бузлуджа все си оставаше далеч. Тогава решихме да се покатерим на една стръмнина да видим какво се вижда от там и да се връщаме обратно (вече бяхме ходили 2 часа нагоре почти и би трябвало да сме стигнали, но то в Стара планина табелите винаги лъжат за часовете). Качихме го баирчето и горе някаква полянка (е добре признавам си, беше сечище, ама добре че бяха окастрили дърветата, че да се разкрие гледка към паметника (тука разбира се шегувам, за съжаление и по нашия край се сече гората)). Подуха ни малко вятъра, ние пък поразгледахме, видяхме, че до паметника има още поне 30-40 минути и поехме обратно надолу. Малко трудно си намерихме следите, щото на полянката сняг нямаше и не си личеше от къде дойдохме, но все пак намерихме пътя на обратно, който се оказа също толкова приятен, колкото и на отиване (сняг, кал, полянки, гледки и други подобни . Както винаги бяхме преценили точно времето, щото таман се стъмни и вече бяхме стигнали Ябълка, но уви трябваше да се върнем и малко нагоре (Насето си беше загубил калъфа на телефона) и почна едно търсене на черен малък правоъгълен калъф в една почти светла непрогледна тъмна гора. Е, аз съм си майстор и го намерих (все пак бях с очила и телефон с фенерче), въпреки призивите на Насето „Хайде остави го, няма как да го намерим. Стига си търсил“. ама като знам, че после ще почерпи, как да го оставиш. Но и него го разбирам, като знае как ям и че почерпката ще му струва повече от калъфа, нормално е да съжалява, че ми е казал, че го е загубил . След като го намерих, вече се беше стъмнило хубаво, но пък тука Луната дойде на помощ (то нали тези дни е най-ярка от години или векове там), направо свети като енергоспестяваща крушка за 2 лв от женския пазар

За заключение: похода мина доволно, даже много доволна, да не кажа предоволно (като се имаше предвид, че другата алтернатива беше да работим), поразходихме се малко (някъде 4 часа), бяхме качили към 600 метра денивелация, а калта си я биваше (тука пещерняците могат да завиждат). За заключение ще пробваме пак, само че този път до паметника.