Голямата обиколка 2008 – пеш

И така, след Божо, да си напиша и аз

Хубаво си го бяхме замислили ходенето ние, ама нещо организацията на мене леко ми куцаше от самото начало. Нямах съвсем ясна стратегия – представях си само някакво бясно търчане. Когато си приготвях багажа го нахвърлях набързо и в крайна сметка се оказа, че съм си забравила няколко много важни неща (като например шапка за слънце и челник), но добре, че Марто имаше с какво да ми услужи.

Понеже той живее в квартал Бъкстон, т.е., недалеч от старта, мислех да се възползваме и да опитаме да поспим няколко часа след работа преди тръгването. Но… къде ти. Вълнувах се от предстоящото приключение, така и не можах да заспя, колкото и да опитвах. Марто също. След два-три часа отчаяни опити се отказахме и той ми пусна малко хеви метъл за окончателно събуждане. Вече нямах никакво търпение. Облякохме се и отидохме на старта.

Там отначало нямаше много хора, ние бяхме с номера 17 и 18, но по-късно се събра голяма и весела компанния (към 60 човека), сред която се видях и познати лица Особено се зарадвах да видя Мила, която в последния момент била решила да тръгне пеш, а не с колело.

Времето наближаваше, получихме и последни инструкции. И тук – първа неприятна изненада. Маратонът приключваше в 20:00 часа, а не в 24:00, както си мислехме. Това правеше задачата малко по-сложна, макар че тогава не си дадохме сметка колко точно (очаквах, че едва ли ще ни отнеме повече от 16 часа – не са ми били точни изчисленията).

Стартът беше даден и нямах търпение да потичам Е, оказа се, че няма да издържа дълго на темпото на Мила, а пък Марто не беше навит като цяло да търчим по нанагорнището, така че скоро преминахме просто в бързо градско ходене, стил „закъснявам за среща“. Все пак изглежда това беше достатъчно – пред нас имаше още само десетина души, някои от основните претенденти също
бяха потеглили по-спокойничко.

Взехме за доста прилично време разстоянието до първи и после до втори пост (или поне така ми се струваше). Единственото неприятно явление бяха множеството пияни шофьори (всъщност, май трезвени нямаше). Организацията и маркировката бяха много добри, като се изключи един много заблуждаващ момент към Кладница – пътеката се разклонява на три, и по трите има маркировки. Чист късмет, че преди нас се беше заблудила една друга групичка и така налучкахме верния път (а именно – средния).

Пътят към Кладница се оказа дългичък. Пристигнахме там към 5 без малко и внезапно научихме, че има 30 човека пред нас. Странно ми се видя, но си казах – карай, важното е да завършим. Пък и интересното щеше да става чааак след Ярлово. Докато хапнем ни подминаха още няколко души. Пътят към Студена беше по шосе и черни пътища, малко еднообразен, амо не броим самият язовир. Сутрин рано стелещата се мъгла е много красива гледка. Жалко, че нямах под ръка статив и повечко време. Там някъде, на път за Студена започнаха да се обаждат мазолите по стъпалата ми, но болката беше търпима. Лошото стана, когато към Боснек ме заболяха и мускулите вече и отчаяно се нуждаех от начин да си отвличам вниманието – дрънках разни глупости на Марто и си пеехме песнички (доста фалшиво на моменти, чак май пооплашихме двете момчета, които вървяха пред нас). Опитвах се да убедя себе си и него, че броят крачки (респективно – болката от мазолите) не зависи съществено от скоростта, та да дадем малко темпо. Но ако не ме лъже паметта, някъде по тази отсечка той ми спомена, че едното му коляно е започнало да протестира – което поставяше изобщо продължаването под въпрос и вече не настоявах да бързаме.

След Боснек ни задминаха и първите колоездачи, след които и един колега на Марто – страшен екстремист. Пътят до Чуйпетлово се оказа и по-тежък и по-дълъг от очакваното, отне ни доста повече време от предвиденото, но с няколко почивки се добрахме дотам в около 9:30 (или пък може и към 9 да е било, не помня вече). След кратка почивка на пункта в селото Марто вече се беше навил да опитаме още малко, пък и останалите участници ни насърчаваха. Рейсът, който свърва селото с цивилизацията също си беше заминал току-що и в крайна сметка решихме да се опитаме да се дотътрим до поне до Ярлово. Е, не е било без почивки И по време на една такава Божо ни застигна – беше вече поиздран, но видимо в добра форма и настроение Повървя малко с нас и след това полетя към финала Ние също малко вдигнахме темпото и в резултат стигнахме Ярлово по-бързичко, отколкото очаквах. По пътя за там се оказа, че има и още доста хора сред колоездачите, които познавахме – поне още 2-3 от ПК „Искър“, разни катерачи… Изобщо – много позначи видяхме. В Ярлово застигнахме друга двойка поокъснели пешеходци, които бяха с повече опит от нас. Не ни успокоиха много – следващата отсечка била доста тежка. И така си беше – повечето време бяхме на открито, печеше здраво, имаше и изкачване… Вече бях изчерпала репертоара си от епичен метъл и минах на детски стихчета. Ама бях позабравила и тях, та импровизирах малко със стихчето за Лече-Буболече (ето тук оригиналът: http://bg.netlog.com/groups/Poetry_bg/forum/messageid=9103 )… За следващия път – или един плеяр, зареден с Manowar и Hammerfall, или ще трябва да си припомня Цар Салтан, щото иначе не се живее…

Най-сетне голото поле свърши и след кратко и полегато изкачване излязохме на шосето към Железница. Аз малко си поотдъхнах (предстоеше основно слизане), но Марто вече съвсем беше закъсал. Е, имаше и по-зле от нас. Малко преди шосето задминахме двама пешеходци, които вече определено бедстваха и само гледаха как да стигнат до асфалта. В сравнение с тях изглеждахме бодри и отпочинали. И трябва да отбележа, че настроението ни не беше паднало съвсем – дори напротив. След толкова часа ходене, все още не бяхме напълно зомбирани. Имахме сили за някой и друг майтап. Но след като безкрайното слизане най-сетне приключи в Железница, наистина си казах, че сме дотук.

Да, ама не… Не знам какъв наркотик са слагали в тези сандвичи, но на Марто пак му щукна да продължим напред, та макар и още малко (да проверим какъв е абсолютният предел на силите ни). Казах му да попита момичето на поста дали има смисъл – кога ще се оттеглят съдиите и т.н. Това защото Аната беше споменала, че на постовете ще ни уведомят, ако очевидно изоставаме с времето. Надявах се девойката да го откаже. Обаче си бях направила сметката без кръчмаря, момиченцето много мило и ентусиазирано ми заразправя: „Ама как! Разбира се, че има смисъл да продължите! Ще ви изчакат, те знаят, че има още хора, ще изчакат и последния! Още 25 километра имате…“ Беше много мила, но в този момент ми се искаше да и причиня нещо болезнено… Както понякога и на тези колоездачи, които задминавайки ни ни поздравяваха и окуражаваха да продължим. Колкото и да бяха мили, в главата ми на моменти беше само болката и мисълта, че повече никога, ама НИКОГА няма да повторя подобно нещо, и че никакви „герои“ не сме, ами пълни идиоти… Разбира се, това беше само на моменти, пък и тогава още си знаех, че ще съм си променила мнението само след седмица (пак не познах – и 24 часа не издържа това ми решение).

Е, на теория имаше някакъв шанс – 25км за пет часа, без качване (толкова оставаха от пункта на Железница до края), бяха напълно възможни за човек със свежи сили, но ние с Марто едва се движехме. Малко преди Бистрица (т.е., около 5 километра по-късно) Марто каза, че и другият му крак се е обадил и това окончателно реши въпроса. Звъннахме на момичето от последния пост и казахме, че сме се отказали.

Ето, в този момент някъде, волята ми окончателно си взе отпуск и започна една епопея… Гледах жално всяка пейчица, покрай която преминаваме, настоявах за чести почивки.. Сигурно половин час, че и повече сме слизали по Бистришката улица до спирката на маршрутката. Само дето не се разревах с глас. Е, криво-ляво, стигнахме до Бъкстон.
А когато на следващия ден след малко сън, два аспирина и добро хапване вече се чувствах и си ходех нормално, направо ме хвана яд като си спомних какво мрънкало съм била предишния ден. И вече ми беше ясно – струваше си опита и би си струвал отново – но с малко повече тренировки и малко по-добра стратегия Разбира се, ако не ни е хрумнало нещо още по-така дотогава… Ще видим

Малко практически съвети и изводи:
Шапката и кремът против изгаряне са абсолютно задължителни.
Вторият чифт обувки не е лоша идея – за да натоварваш мазолите по различен начин, или пък за да имаш подметки с различна твърдост за асфалт и за в гората. И трябват лепенки… много и то от големите.
Тичането в нощните часове по равното и по нанадолнищата си е задължително.
Аутанът не помага много срещу витошките комари
Нурофенът не е по-ефективен от аспирина срешу болки в краката.
Трябва да се научат повечко песнички – помага, много.
Достатъчно облекло са къси гащи, термобельо и тънко яке.
Топлата кока-кола не е толкова хубава като студената!