Странджа’ 2008

Морето не ставаше за къпане, бая студено беше, долу-горе колкото студената вода на чешмата в момента, иначе беше много чисто и тихо (без вълни). А за Страндажата покрай реките си е наистина джунгла, но и хълмовете не й остъпват също по непроходимост на някои места.

А иначе интересните моменти от прехода ще обобщя така:
– пътуване като шпроти в консервена кутия в микрубуса от Бургас до Варвара.
– базов лагер за аклиматизация на морето (на нула метра над морското равнище).
– неуспешен опит за изкачване на един от първенците на Странджа (вр. Папия малко над 500 метра). Неуспеха го отдавам най-много на лошия избор на базов лагер, щото след едно топване на крачката в морето до глезена, хич не ти е до връхчета.
– първия час – час и половина от прехода губехме толкова пъти пътеката, колкото не сме я губили през последните години.
– след два дена навлизане в планината и изминати близо 40 км на Боко джипиеса показваше завидната височина олко 68 метра, да не казвам, че на някои места показваше и отрицателна.
– по време на тези 40 км единственото забавление беше да изчисляваме магическото странджанско число, което варираше между 1.5 и 1.9.
– благодарение на това число си набихме така яко краката, че аз повече нямах никакво желание за ходене (това може и да си ми личи на някои снимки).
– друго забавление беше тренировките за поставяне и махане на дъждобраните, защото от време на време си поваляваше.
– посещение на Индипасха – едно страхотно място, особено след като си свършил водата, а там я има в изобилие за пиене.
– последва проверка и извозване от гранична полиция до една вила, където да пренущуваме.
– за жалост вилата беше заета и се очертаваше едно 18 км ходене до Малко Търново.
– след 5 км крачене по асфалта, аз вече бях решил, че това ми е най-ужасния ден в живота, но точно тогава два бързи авто стопа оправиха малко нещата, а и кръчмите в Малко Търново почти загладиха положението.
– сутринта пак почна лошо: с борба. Накратко, борбата беше безмилостно жестока, но най-накрая след героичното посещение на спешната помощ в Малко Търново кърлежът се предаде.
– Малко Търново се оказа едно доста добро градче, т.е. имаше какво да се види, ама ние нали не стоим на едно място и хайде към някаква си тракийска гробница.
– м. Пропада и тракийско-римския некропол – мястото не е лошо, даже си е доста хубаво, ако може да се каже такова нещо за гробище (едно баирче, покрито с рядка дъбова гора и навсякъде гробове).
– и обратно към Малко Търново, един от най-ужасните ми преходи с болки в набитите ми стъпала, ахилеса и коляното също ме предадоха, а на всичкото от горе и дъжд.
– но след това дойде и най-прекрасният миг: пейката на автогара Малко Търново, голям кеф беше.
– после направихме едно бързо преходче от 18 км до село Бръшлян. Е с микробус беше, но видяхме същото, каквото щяхме да видим и пеш, само че на бърз кадър.
– там последва пренощуване в Сърмашик – доста добро хотелско комплексче с добро ресторанче, но и цената си я биваше. Но, дето се вика, какво са някакви си там 20-30 лева за нашата фирма.
– там се намира и една от известните къщи в Странджа, разгледахме я, снимахме я и накрая си тръгнахме. Е, разбира се, с микробус до Бургас. Дет се вика, нема да ги бичим пеш тия некакви си 58 километра.
– и там
на Бургаската гара, край светофара,
дойде най-щасливия миг от раздялата,
когато си тръгнах и със сълзи на очи
се молех на Бог, дано пеш никога повече
да не се върна.

– и това беше.

За тези, които се чудят какво е това странджанско магическо число, ще кажа, че това е числото, по което трябваше да умножаваме километрите на преходите, изчислени от Тедо. Тоест, ако преходът е 7 километра, ставаше 11 или 13. Дето се вика, на печелившите честито 😉