Родопи (2 – 5 май 2009 г.) или „В очакване на големия дъжд”
Чепеларе – х. Изгрев – х. Скални мостове – с. Хвойна – Бачково – Асеновград през погледа на J..
Непоколебими и твърдо решени на подвиг, глухи за уговорките на майките и бабите, които всячески се опитваха да ни вразумят, с боен дух потеглихме в смръщената и ръмяща съботна сутрин. Речено – сторено, славната чета, състояща се от храбър вожд Милен, т.нар. „Негов Човек” Добри, Старият Вълк Методи и ние – представителите на сем. Котки (аз – в качеството на опашка, т.е. оная, която все се влачи последна), се събрахме на автогарата в уговорения час. Даже билети имаше – първи предвестник, че мисията ни може би ще бъде увенчана с късмет…
В Чепеларе пристигнахме по обед и леко прегладнели вече, прииска ни се да похапнем някой залък. Зловещите купесто-дъждовни облаци, както и прогнозите за гръмотевични бури в следобедните часове обаче ни принудиха себеотрицателно да потърпим още няколко часа до хижа Изгрев. [Между другото, бяхме предварително предупредени за „забавния” талант на Добри войвода да се губи, щом го изпуснеш от око, дори където най-малко очакваш.] За да защити славата си, още първия ден той се опита да осъществи два смели опита да кривне от правилния път, но с твърда ръка Милен го вкара в релси и през останалата част от похода ни се размина само с напразни притеснения.
След около час усилен ход асфалтът свърши и продължихме по черен коларски път, ползван също така и от автомобили. За потвърждение Милен и Добри срещнаха едно такова МПС и след кратка раздумка с шофьора успяха да уредят нощувката в хижата. Така разбрахме, че отново ни е провървяло – един ден по-късно и вече нямало да има места, защото очаквали голяма група от Варна.
Някъде по това време взе да пръска и набързо-набързо навлякохме дъждобраните в очакване на обещаната гръмотевична буря. Не след дълго облаците се поразкъсаха и даже грейна топло слънчице. Разбира се, възползвахме се от поредното добро предзнаменование и поспряхме да залъжем глада на една мокра крайпътна пейка под голям бор. Какво обядвах не помня, но със сигурност не са били блещукащите дъждовни капчици, които се стичаха по боровите иглички. Наивно мигаха ту в жълто, ту в синьо, ту в червено – досущ като коледни лампички. Събудиха задремалите ми сетива – колко зелено, колко хубаво, колко пролетно е всичко наоколо! Да усетиш, че мирише на свежо, на гора, на разни нацъфтели треволяци, от които дори не кихаш. „Epiphany” – какво да разправям… Отчаяно се опитвах да заснема мига, но така и не се получи добре. И как да стане?! – Собствените си мисли ли да запазя на снимка?
Докато се превъзнасях по капките като невидяла, останалите се занимаваха всеки с по нещо. Тук Добри разкри друг свой порок – слабостта към тютюна, но за свой късмет (иначе несъмнено би бил низвергнат съгласно строгите морални норми на нашето затворено общество) тактично се оттегляше настрана и съвестно си събираше фасовете.
На път към хижата още веднъж заваля дъждец, но пак извадихме добър късмет. Приютихме се на сухинка под голямата стряха на някакъв ловен дом. Имаше даже маса и пейки, на които се разположихме, за да се порадваме царски на широката поляна и разкрилата се панорама. И без да влизам в подробности, то е ясно – през цялото време разисквахме стари позабравени детски приказки като Червената шапчица, Танцуващият с вълци и класически народни мъдрости от рода на „Вълкът кожата си мени, но нрава – не”…
Съвсем наблизо се оказа и хижата. Тук-таме имаше сняг – къде прясна тънка коричка, къде останали преспи. Посрещнаха ни радушно, с топла печка и чай на вересия. Помъчихме се да открием „най-красивото” дърво в Родопите, което се намирало на десетина минути път, но така и не сполучихме. Всички бяха едно от друго по-хубави и не успяхме да се разберем кое да обявим за най-красиво. Освен това отново започна да пръска. А кой иска да се любува на дървета, когато го чака гръмотевична буря?!
Прибрахме се в уюутната хижа и прекарахме остатъка от деня в игра на шах и табла и разбира се, в очакване на големия дъжд, който така и не дойде. Вечерта заспах като заклана. Будя се, а на празното легло отсреща – Ели Зайка! Гледам си часовника – 12 часът. Ужас, успали сме се жестоко! Навличаме с нея някакви чорапогащници и обсъждаме дали изобщо да потегляме към следващата хижа – нали в следобедните часове се предвижда пак дъжд с гръмотевици… А така ми се спи, че очите ми се затварят и пак се унасям… И така няколко пъти. С усилия на волята измрънках на глас: „Хорица, няма ли да се надигаме вече, кое време стана?” [Или нещо подобно.] Чак тогава видях, че всъщност е шест без десет и че Ели я няма на съседното легло… Явно много ми е липсвала женска компания… J [Ели, тук получаваш специални поздрави!]
По пътя към х. Скалните мостове имаше доста сняг. На места затъвахме до колене. Милен войвода вървеше напред и самоотвержено пробиваше път. Срещнахме даже един самотен турист ентусиаст, но нямахме много време за бъбрене. Нали все бързахме, че като вземе да се изсипе един порой с гръмотевици, тежко ни горко. И без това някои бяха вече с мокри крака.
В хижата пристигнахме точно по обед. Места имаше, беше топло и бързо се настанихме. Кумчо Вълчо и сем. Котки побързахме да разгледаме Чудните мостове преди да е заваляло, а другите предпочетоха първо да чревоугодничат и останаха за втора смяна. Пълчища от зяпачи бяха плъпнали из района на Мостовете. Буквално трябваха светофари. Бънджи нямаше, тролейче нямаше. Погледахме, поснимахме и се запътихме обратно, че и ние да удостоим с внимание стомасите.
Остатъкът от следобеда отново прекарахме в очакване на Годо. Що благословии отнесоха синоптиците, защото, ествено, никакви гръмотевици нямаше! Вечерта тропнахме едно-две хорца, но щом Милен взе да показва мускули с разни по-сложни стъпки, и последният ентусиаст безславно окапа. Продължихме с нещо по-просто – игра на асоциации. За да не се излагам, заспах.
На третия ден слязохме до с. Хвойна. От пътя се разкриваше страхотна гледка към скали, пещери и смесени гори. Апаратите щракаха усилено. В селото се разделхме на три по-малки отряда: Вълкът – към София, Милен и Добри – към агнешко някъде на три часа път с маршрутки из Родопите, а сем. Котки – към Бачково.
На пръв поглед Бачково не се оказа много гостоприемно – в манастира нямаше свободни легла, отговорникът за бунгалата се оказа в неизвестност, а в едно от новите хотелчета не само искаха 40 лв., а и гледаха надменно като на гнусни мръсни туристи. Полу-обезкуражени заскитахме по уличките към конкурентното хотелче. Попаднахме на симпатично параклисче Св. Георги, старо колкото манастира, което сега стърчеше някак противоестесвено на средата на улицата. Поддържа го доброволно баба Мария, която ни разказа неговата история и за чудотворната икона закрилник на пътешественика. Нямаше с какво да помогнем за ремонта на параклисчето, затова си купихме два буркана сладко – нещо като поощрително потупване по рамото. Дали в знак на признателност или просто от добра душа, тя ни упъти към туристическата спалня в селото.
„Спалнята”, както за по-кратко е известна там, се състои от 2-3 порутени бунгалоподобни постройки. Ток няма от един месец заради неотстранена авария. Всъщност и самата „спалня” трябвало да съборят още преди 2-3 месеца, но явно по този край не бързат. И добре, че е така, защото си намерихме задоволителен подслон. И много гостоприемни и сладкодумни „хазяи” – баба Сийка и дядо Васил – дългогодишни хижари на х. Безово, сега пенсионери. Ето това са хора, които с умиление ще посрещнат и най-калните, мръсни и гнусни туристи, стига да са с големи раници. Що легенди и истории изслушахме за славни стари времена, за снежни бури, щури наркомани и т.н…. Няма смисъл да преразказвам – друго си е от първоизточника, особено когато е на 70 и кусур години. Превръщат се в приказка за лека нощ. А как да заспиш без приказка в този кучи студ? Въобразявахме си даже, че свещичката ще стопли стаята… Скоро ме унесе шумът на реката.
На сутринта – не, не бяхме замръзнали, колкото и да е странно, а закусихме набързо и хванахме рейса до местността Луковица. Оттам – по мостчето и по пътеката към Асеновата крепост. Минава се покрай параклисчето Св. Атанасий. Разкриват се и много хубави гледки към крепостта. От тук наистина прилича на крепост. След като й направихме обстойна фотосесия от всички страни, продължихме по пътеката до Асеновград. Отново красива панорама – реката, гората, градът, а за цвят – люляци и други цветя и дървета. И още едно параклисче – Св. Илия, с много пейки за дните, в които се прави курбан. Накрая пътеката слиза в един от кварталите на Асеновград – до „Метоха” и църквата Св. Георги Победоносец – остатък от голям църковен комплекс, откъдето вярващите тръгвали на поклонение към Бачковския манастир. А това беше едва първата от безбройните църкви и параклисчета в града, покрай които минахме…
В центъра на Асеновград обядвахме и зачакахме автобус за София. Надявахме се, че след като остава още цял един ден до края на почивните дни, лесно ще си намерим място. Да, но не! Не и от първия опит. След още един час излежаване по пейките в парка извадихме същински късмет да се качим на следващия рейс. А удобството да пътуваме седнали дължим изцяло на Милен и Добри, които не само се бяха озовали в същия автобус, но и ни бяха видели през прозорците, за да ни завоюват места! Отблагодарих се на Милен с една дъвка.