Голямата обиколка 2008

Очакването беше голямо. Няколко дни преди старта си купих ръкавици и протектори за колената, отказах се от командировка във Варна и зачаках да дойде денят на състезанието. Права е Жени – усещането в предния ден е странно, едно напрежение те обзема, без да знаеш точно защо. Легнах си около 23 часа, с мисълта, че Марто и Ваня скоро ще потеглят.

На сутринта се изкачих с колелото – любимия ми червен „Демон“ от стоманий – по стръмната улица до блока и на върха й пуснах GPS-a. Обикновено на това място сателитите се хващат лесно, отнема 2-3 минути. Този път обаче не беше така, мина доста време без особен ефект и започнах да се притеснявам, че ще закъснея за старта. Докато чаках, звъннах на Ваня. Тя бодро ми отговори, че са около язовир Студена, били малко поизморени с Марто, но продължавали да вървят напред. Значи така – за 5 часа и половина бяха изминали около 1/3 от пътя. Доста добре!

В крайна сметка потеглих само с 3 уловени сателита. Трябват поне 4, за да може да се ползва устройството, но времето вече ме притискаше. Няколкото километра до стартовата точка изминах с пълна скорост и към 6 часа вече бях на уреченото място. А там вече имаше голяма тълпа. Навсякъде хора и колела! През това време GPS-ът се беше събудил окончателно и след като нагласих навигацията се заех да си проправям път през лабиринта от велосипеди към двете бюра, поставени на улицата, за да се регистрирам. Дадоха ми номер 291 и скоро след това потеглихме.

Реших да използвам известната тактика на Тедо и да изпреваря всички още в началото. Но не за да ги откажа, а защото знаех, че после ще се забавя, та поне да имам някаква начална преднина. Задминах много хора по баира нагоре до Тихия кът, обаче след това имаше спускане, а не се бях сетил, че ще ми се схванат краката след дългото и усилено изкачване. Както и да е, и това мина… Имаше интересни сцени, като например как 20 човека в колона по един бутаме колелата по един доста стръмен участък. Като цяло през всичките 100 км се налагаше често да се слиза от колелото и да се бута… Но при спускането всеки изкачен метър се изплащаше многократно

Теренът беше много разнообразен. След изкачванията идваха дълги и равни пътеки и скоростни спускания по шосета (по тях вдигах над 40 км в час), сенчести гори се сменаха с горещи открити пространства (особено дълъг и изморителен беше пътят след Ярлово), на места пътят минаваше в опасна близост до почти отвесни сипеи или се скриваше в шубрак, отвъд който не знаеш какво има, докато не минеш оттам. Имаше сухи места, но също и локви и рекички. Имаше приятни пътеки, други бяха трудни, трети почти невъзможни за колела. Имаше и препятствия, като едно паднало дърво, което препречваше пътя на метър и нещо височина и човек трябваше да се долепи до кормилото на колелото, за да се мине отдолу. Колелото подскачаше по камъните, веригата падна няколко пъти, а и аз също, защото камъните, пясъкът и чакълът правеха колелото нестабилно. Пък и скоростта и състезанието те увличат и идва момент, в който искаш да намалиш или да спреш, но вече е твърде късно. Добре че имах ръкавици с цели пръсти и наколенки. Не че не се нараних сериозно на други места.

Почти в края на маршрута единият от педалите се закачи в камък, който не бях видял, което причини обръщане на колелото върху мен, та оттам имам рана на глезена. Още една – до лакътя – пък получих на броени минути преди финала, когато загубих посоката и минах през път, дебело насипан с чакъл. След като се върнах вкъщи, майка ми се уплаши и ходих до Пирогов, за да ме намажат с нещо и да ми бият инжекция против тетанус. Но поне лекарят се запали по идеята за Обиколката и каза, че тия дни и той ще се пробва по маршрута, извън сътезанието

Няколко думи за разликата между свободното и състезателното каране. Миналата година направих обиколката една седмица след състезанието. Това бяха 12 часа спокойно каране, без особено бързане, с чести почивки и снимане. Но сега… Както казах, състезанието те увлича… Виждаш хората пред теб, знаеш, че след теб идват други и караш, колкото можеш по-добре и по-бързо, с колкото се може по-малко почивки. Не знам защо е така Исках да финиширам в първата стотица или за по-малко от 10 часа и успях за второто, а почти и за първото Но ето, че сега ще остана вкъщи за няколко дни, за да си ближа раните, тъй да се каже. Нищо страшно, но беше излишно. Следващата година целта ми ще бъде друга – да завърша безопасно, макар и не толкова бързо.

Има и друга разлика в това да си на състезанието. Около мен постоянно имаше хора, поздравявахме се, чувстваше се едно приятно настроение и съпричастност. Видях познати лица, както и хора, които очаквах, че ще видя. Ваня и Марто настигнах между Чуйпетлово и Ярлово и ги заварих изморени и почти готови да се откажат, защото тази година финалът щял да е до 8 вечерта, а не знаеха дали ще успеят дотогава. На шосето преди седмия контролен пост пък видях Цецо, съквартиранта на Милен – явно походът в Странджа не го беше уплашил и беше решил да се пробва пеша и тук. Трябваше да ми зададе въпроса, който Милен беше измислил*, но явно не му беше до това Попитах го как е пътят в сравнение със Странджа, но той само се засмя на това 😉
Седмият пост беше последният голям пост по маршрута. Там за пръв път опитах от бонбоните и карамелените вафли. Ей, много добри бяха, жалко, че толкова късно го разбрах На покрива на камионетката на спасителната служба имаше метнати две колела и хората питаха дали са резервни. „А, резервни – засмя се спасителят – откарахме хората в Пирогов, това е, което остана„.

Та така… Състезанието беше дълго, много изморително, теренът не бе никак лек, но имаше много приятни моменти, а и като цяло е страхотно приключение. Пътят беше добре маркиран, вода и храна – колкото искаш. Само трябва да се внимава, особено ако си с колело, защото Демонът е безсмъртен, но дали и човекът?

На финала ми дадоха Грамота и специалната Тениска на състезанието, най-скъпата тениска, която имам… Догодина – отново? 😉

________________
* Въпросът на Милен, който трябваше да се отправя към преминаващите колоездачи: „На коя обиколка сте, че аз вече съм на третото кръгче?“