Голямата обиколка на Витоша 2007 г. by J..

100 км пеш без да спреш…

(за историческата памет 29-30.06.2007)

Предизвикателството си е ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО. А най-лошото е, че ще ни човърка чак до догодина, когато, уви, очевидно пак ще ни болят краката… Но, по същество. Решила съм, че няма да се меря с D.L.T. по духовитост на разказа, пък и няма смисъл да повтарям отегчителна фактология: тоя ни изпреварил, оня пък ние сме преварили, толкова минути и толкова секунди между първи и втори пост… Не бъди толкова дребнав, D.L.T.! Та, както казах, ще споделя само някои впечатления.

Готови! На старта! Бум!
D.L.T. може и да е ходил на фитнес вечерта преди старта за загрявка, а аз пък прекарах един рутинен ден в лабораторията, чудейки се как да не снова наляво-надясто като изоглавена, за да си пестя силите. На всичкото отгоре така се изкушавах да споделя с някоя от колежките каква щуротия сме замислили за почивните дни, но толкова ми е взела страха шефката, че не смеех да обеля и дума за развлечение, за да не ми намери изведнъж спешна работа за запълване на свободното време. Не се смейте! Случвало се е. Така че, шшшшш! Да не сте ме издали!

Освен това, за тези, които обичат червени череши, колкото мен, вече мога да споделя от собствен опит, че не е никак добра идея, колкото и да са вкусни, да ги превръщат в основно меню за закуска, обед и вечеря… Поуката беше незабравима след като се наложи последните няколко дни да се изхранвам изключително с бисмутаналбин, чай и сухари… Не точно това имат пред вид треньорите, когато препоръчват питателна храна преди състезание.
Както и да е, положението беше овладяно до петък и в мен се бореха притеснението от старта, маскирано като спортна треска и любопитството да видя дали мога и изобщо колко мога – опасно чувство, което ме е подхлъзвало да се залавям с какво ли не накуп неведнъж досега…

Готови! На старта! Бум!
Пълнолуние.
На старта веднага ме впечатлиха една двойка очевидно доста калени състезатели: високо стройно момиче по къси червени панталонки и жилав дребен мъж по плувки. Определено биеха на очи (бъррр! не можех да не настръхна, независимо, че седмицата беше доста жежка; все пак се готвехме за нощен преход в планина). Повечето хора загряваха. Аз също. Няма да се излагаме пред професионалистите, я!

Готови! На старта! Бум!
Някои затичаха. Ние все пак се придържахме към разумно бързичък ход. Не след дълго към нас се присъедини един самотен състезател. Бъзнал му мухата някакъв негов приятел, който в последния момент се отказал. Петър. В залисията изобщо не съобразихме да му честитим именния ден – Петров ден беше изтекъл само преди броени минути… Колко невъзпитано от нас! Оказа се, че бил програмист, обичал да ходи по планини, но трудно намирал сериозна компания сред приятелите си (само като за нашата компания!). Изглежда беше по-сериозен турист от нас двамата с D.L.T., поне ако съдя по това какво разказа накратко (въпреки че не мога да възпроизведа нито една думичка от разговора).

Глас в мрака
Как само се сдушват понякога себеподобните! D.L.T., верен на стила си, веднага поде шеговит разговор. А новият ни спътник взе да откликва на майтапите му със звънък смях: „Я! Някаква светлинка пред нас – да не е някой изпаднал пехотинец?!“ – „Ха-ха-ха-ха! Ти си направо брутален, бе, човече!“ Като цяло бяхме добър екип. D.L.T. държеше добро темпо по наклоните надолу, а аз – по баирчетата. Успявахме да поддържаме прилична средна скорост. А аз през цялото време се мъчех да изровя от закърнялата си докторантска памет на чий глас ми прилича този смях. Отне ми няколко часа. Чак след като се бяхме отделили и го бяхме оставили зад гърба си, с изненада установих – Иво! – Това беше гласът и смехът на Иво от групата ни с Ани във факултета… Досега не се бях замисляла, че би могло да има двойници не само по външен вид… Иво, благодаря, че гласом беше с нас в това лунатично „приключение“!

Глутницата се разраства
Някъде към Бялата вода към нашата бодра дружина се присъедини един дребничък помияр. Трябва да му се отчете заслугата – доста дълго вървя с нас. Упорито псе! Ако не се лъжа, ни изостави чак при звука на някакъв неистов кучешки лай от някое от селата след Владая… Напоследък стана традиция, щом тръгнем в планина, да се присламчват към нас разни представители на кучешкото съсловие. Сигурно им смърдим на котки…

За мрънкането
Е, да, мрънках, признавам си, но кой не би протестирал на мое място!? Сигурна съм, че всички знаете какви досадни търкалящи се камънаци има по пътеката до Тихия кът и оттам към Владая… А D.L.T. използваше и най-малкия наклон надолу да подтичва със своите пергели! Само че се бяхме уговорили да вървим заедно, а в така създалата се ситуация за мен това означаваше да тичам с умерено темпо, за да го следвам. Една малка подробност – нали съм си малко кьорава, та въпреки че си бях нахлузила прилежно очилата на носа, пак в тъмното на светлината на челника не виждах много ясно. Иначе казано се спъвах и стъпвах накриво на всеки няколко крачки. Хич не ми се искаше да се пребивам, та си хленчех…

Състезателен хъс
Изненадах се, че изобщо настигнахме двойката Червени шортички + Тъмни плувки. Беше някъде между втори и трети пункт. Движеха се с приличен бърз ход и без никакъв багаж. Пиеха енергийна напитка. Пътечката – хоризонтална, в гора и тясна; двама души не можеха да се разминат. Известно време им дишахме във врата. Не бяха разговорливи. Един поздрав едва им се откъсна от сърцето в отговор на нашето радушно „Привет!“

На едно място ги изпреварихме.
Продължавах да се спъвам непрекъснато във всевъзможни корени и други неравности по терена. Не щеш ли, докато си пазех главата от един клон (като че ли има в нея още какво да се пази), се спънах в друг – и ето ме на четири крака. Стъпки зад гърба ми! – Скачам бързо на крака. Чудо голямо – кой не си е жулил колената като малък?! Нашите казваха: „Ще ти мине като на кученце!“ и сега си го повтарях наум. Не усещах следи от кръвопролитие, така че продължих напред без да се бавя за оглед на пораженията. Коленете ме боляха известно време, но за сметка на това притъпяваха неприятното усещане от схващащите ми се мускули. Чак по-късно установих, че съм си скъсала крачола на панталона (жалко, харесвах си го…).
Продължихме в същия дух по пътечката, изобилстваща с препъни-камъни и препъни-клони. Червените панталонки също се спъна доста лошо на едно каменисто място (но не успя да падне). Започна да ми става симпатична – нещо като другар по съдба. Съвсем ме спечели, когато се позасмя тихичко на жалкия ми опит за автохумор след поредното препъване: „Още няколко такива изпълнения и ще ми трябват не щеки, а бастуни!“
Малко по-късно ни задминаха безвъзвратно, защото спрях да си завържа връзката.
И остана само шумът от шахтите на водохващането, създаващ илюзия за оживена магистрала наблизо…

Очи в мрака
Малко преди трети пост. Каленият отбор вече се е изгубил от поглед. А следващите вече не се чуват. Изведнъж D.L.T. спира рязко: „Вълк! Видях му очите!“ Изстинах. Признавам си, уплаших се. Нищо не се чуваше. Отвсякъде гора. Надолу – стръмно. Нагоре – пак стръмно. D.L.T. взе да ме утешава, че може и да е било лисица, защото като че ли било дребно на ръст. Продължихме бавно, озъртайки се на всички страни. На пътеката видяхме някакво малко сдавено животинче. Може би коте… Дали нямаше да има шанс да живее ако бяхме вървели малко по-бързичко? Но кои сме ние да се месим в естествения отбор…

Ловец и улов
След трети пункт пътят минаваше през ловен парк. Меко казано „вълнуващо“ преживяване за през нощта. D.L.T. пак съзря някакво животно. Как нито един звяр от фауната на Витоша не му убягна тази вечер?! Да беше кьорав и заблеян като мене, щеше да ми спести поне 50% от адреналина тази вечер!
Пак извадихме късмет. И този екземпляр предпочете да не се среща с нас отблизо…

Студът
Раздвоена съм по отношение на студа. От една страна ни помогна да отгатнем в коя посока да хванем шосето към язовир Студена. От друга обаче, дъхът ни се виждаше и вятърът ни пронизваше от всички посоки. Навлякох каквото носех за обличане и си нахлупих дори качулката, но не помогна много. Сигурно трябваше и дъждобрана да си нахлузя, но на кого му се рискува да спира?! А си застанал на място, а си се превърнал в ледена статуя. Почувствахме се като герои от „Снежната кралица“. Буквално си изпусках шишенцето с вода – толкова ми беше вкочанена ръката (а ужким я държа на топло в ръкава). Добре, че язовирът не беше кръстен Леденика!
Но гледката беше наистина впечатляваща… Язовирът. Над него се вдига лека мъгла. Рядка горичка. Развиделяване. И квакането на жабите. Магнетично. Мистика! – Бяхме като попаднали в омагьосана земя от някое фентъзи…

„Първите къщи трябва да са след тоя завой!“
Трудно ще забравя безкрайния асфалтов път от с. Боснек до с. Чуйпетлово… Защо им трябваше на двама от организаторите да минат с кола покрай нас в и да ни успокоят, че оставали само 3-4 км до Чуйпетлово?! Тия т. нар. 3-4 км сме ги вървели поне 2 часа. Да бяха мили, все щяхме да ги минем за толкова време. А то, ние вървим (със съвсем нормално темпо при това), а пред нас някой зевзек размотава още път като от кълбо прежда. Ние вървим, тоя път не се свършва! В спомените ми отекваше любимата приказка, с която баща ми ме приспиваше като малка, за един юнак, който ядял вълшебна попара за сила: „Той яде, тя не се свършва. Три дни и три нощи ял…“ и т.н. Искрено се надявах в нашия случай да няма три дни и три нощи пеш…
Оглеждахме се за Духлата, за да разнообразяваме монотонния маршрут. Не я видяхме. Само многобройни табелки по Натура 2000. Вече беше съвсем светло. Даже и слънчице се показваше тук-там. Напразно се надявахме да ни стопли – смразяващите въздишки на Студена още ни следваха неотлъчно.
Оттук насетне D.L.T. започна да ми връща за мрънкането… Вратът му се беше схванал от фитнеса, пък и започнаха да му се обаждат разни проблеми с крака. Смятам, че сме квит в това отношение.

Пуста амбиция
По пътя настигнахме един състезател, който едва креташе, защото си беше дал много зор в началото и беше сериозно закъсал с менискуса на едното коляно. „Как си?“ – попитахме ние. „Пуста амбиция,“ – усмихна се самокритично той.
Амбиция, да. Широко разпространена болест. Лечението е болезнено – едни късат менискус, други (като мене) си трошат главата с някаква докторантура до пълно заглаждане на мозъчните гънки. За сметка на това пък държи влага дълго време – изгражда се нещо като имунитет.
Обещахме да помолим да изпратят кола за пострадалия от пункта в Чуйпетлово.

От другата страна
Не съм предполагала, че Витоша може да ми се стори толкова красива от другата страна. Дали, защото не съм свикнала да я гледам оттам или просто сетивата ми са били свръх изострени от състезателния хъс, но ми се стори истински очарователна. Още виждам Черни връх, разтеглил се право напред… И ме изкушава да се върнем пак…

50%
На пункта в Чуйпетлово за първи път седнахме за почивка. Вече започваше да се усеща умора като след нормален преход. Все още обаче бяхме в тонус и чувствахме, че имаме сили за още. Но за още колко, не можехме да кажем. Дали докрай? Или само до следващия пункт??? Скоро щяхме да започнем да разчитаме все повече на инат и на последните тайни енергийни запаси на D.L.T. за извънземна сила от Марс…
Едвам потеглихме отново. Предлагаха ни да си вземем допълнително вода, но ние неблагоразумно отказахме, уж да не ни тежи. А как щяхме да съжаляваме после!
На баирчето след Чуйпетлово ни задминаха първите колоездачи. Срещнахме и един старец с големи мустаци и нахлупена капа. Досущ като изхлузил се от страниците на „Под игото“. Не бих се учудила и някой комита да беше изскочил иззад храстите. – Атмосферата беше много подходяща за хайдушки песни.
Дядото предложи да ни покаже някаква пряка пътечка, но ние, водени от спортсменска етика, великодушно отказахме. Пожела ни успех.

„Нагоре към върха!“
Скоро престанаха да ни задминават каквито и да било състезатели. Не след дълго установихме и причината. Бяхме съумели да проявим учудваща гениалност и да загубим иначе добре маркираната с бели парцалчета пътека… Даже мисля, че на една полянка имаше табели, но да си призная,  домързя ме да измина няколкото излишни крачки дотам. Да знаете само колко ме е яд сега!
Кратко, стегнато и в резюме, няколко часа изнемогвахме без пътека нагоре по баира през хвойната, туфите трева и „морените“. А склонът беше лъжливо терасиран и всеки път, аха да изкачим върха, и се разкриваше нов склон… Водата свърши. Слънцето печеше. Духаше вятър. Започнаха да се скупчват облаци (прогнозата беше за дъжд по обед).
Колкото и да бяха нежни омайничета, по-очаровани бяхме да се натъкнем на бистро поточе близко до върха. Набързо се абстрахирахме от всичко, което бяхме учили по зоология на безгръбначните и по микробиология и напълнихме шишетата без да му мислим много-много. Само петдесетина метра по-нагоре имаше чешмичка и естествено – пътека. Оказа се, че сме се качили на около 2000 м. – връх Ярловски купен. Е, баш на самия връх не се покатерихме, но вярвам, ще ни разберете…

И надолу
Отдавна вече се бяхме отказали да се мъчим да финишираме. Общата цел вече беше да стигнем до първото възможно населено място, откъдето родителите безславно да си приберат отрочетата.
Спуснахме се до Железница. Или по-скоро – довлачихме се (с повече почивки, отколкото ходене). Пътечката беше тясна, но приятна (доколкото може да е приятна, когато вече и двамата ни боляха коленете и тазобедрените стави). Излиза от другата (южната) страна на реката.

И какво от това?
Е, сдобихме се с грамоти и тениски, но най-тъжното е, че неизпълненото предизвикателство ще ни гложди чак до догодина, а тогава уви краката пак ще ни болят! И пак ще ходя 2 дена като патка. (Тук някои биха добавили „Защо като?“ и с право…)

За първенците
Редно е да кажа няколко думи и за тях.
Накрая се оказа, че мъжът с плувките и Червените шорти са финиширали на 2-ро и 3-то място. А нашият спътник Петър – девети. Само че нас ни е нямало на финала, за да му вземем координатите…