До Каменица и назад

Идеята за Каменица беше на Нинджата, а аз имам хубави спомени от това лято за този район и дори и не помислих да възразя. Те с Краси пък не били ходили натам. След кратко обсъждане на обстановката решихме да си вземем пълната бойна екипировка, та ако условията позволяват да опитаме да качим възможно повече връхчета по билото. Яловарникът си беше много красив, а и би било полезно с оглед на плановете за лятото…

Събраха ме двамата с Краси в събота по обяд и потеглихме. Отбихме се най-напред до Роженския манастир, а след това потеглихме към Попина лъка. По пътя с Нина обсъждахме какви ще ги вършим на другия ден – плановете включваха много ранно ставане, качване на Каменица и, ако времето позволява – на Яловарника. Тогава се оказа, че Краси не е бил съвсем посветен в идеята и подобни изпълнения не са му съвсем по вкуса, но Нинджата не му остави много място за отстъпление. В Попина лъка оставихме колата и продължихме пеш към хижа Беговица. Вече се беше смрачило, но пътеката си личеше и на челници стигнахме съвсем спокойно.

В хижата ни посрещнаха двама хижари, които се били качили същия ден. Бяха много мили и любезни, а пилешката супа, която бяха направили, беше наистина много вкусна (и наистина съдържаше пиле). Да отбележа, че от хижите, в които съм спала в България, тази е може би с най-добри условия – направо като за бели хора, а не за изпаднали туристи (Друга много добра хижа е Добрила, но това е една друга история). Легнахме си рано, че плановете бяха сериозни…

4:00. Не е като да не сме спали, но не е и като да не ни се спи. Но небето навън е почти ясно и върховете ни чакат. Филийки, чай, обичайното туткане и успяваме да потеглим към 5:30. Все пак, добре, че закусих сериозно – в следващите 12 часа не остана всеме да спираме за хапване. Хванахме зимната пътека за хижа Демяница, отначало идеята беше от премката да хванем ръба към Куклата, да траверсираме към Каменица и после, като видим как сме с времето за се пробваме за Яловарника или да слезем. Пътеката не беше много трудна за ориентиране, щом я хванеш веднъж – има си колци и те зи имат и азимути. Е, от време на време се чудехме накъде точно е следващия, но успявах някак си по интуиция да се ориентирам (това, че съвсем наскоро бях ходила там нищо не значи – имам сигурно най-лошата памет за пътища във Вселената).

Един проблем имахме само – снегът. Не беше много, но имаше точно колкото да ни забави. Тази пътечка е лека и приятна и може би не по-дълга от два часа през лятото, но сега повече от четири часа бихме пъртина по нея. И килограмите ми явно си казаха думата. Така и не разбрах как е възможно да стъпвам в стъпките на Краси и Нина и да затъвам кажи – речи двойно колкото тях. Или са пили антигравитин, или наистина ми е време да отслабна… Някъде по пътя ни застигна изгрева, за съжаление малко преди най-хубавите гледки да се покажат.

Когато най-сетне достигнахме циркуса под върховете, времето вече беше напреднало. Затова решихме да предприемем план Б – да се откажем от каменица и да пробваме само Яловарника, като се качим до билото по ръба на Безименния връх. Да де, но тъкмо да стигнем до ръбчето и над върха се спусна красив, плътен, сивичък облак… Ух, май няма да го бъде. Минахме на план Ц – Безименния, Каменица и прибиране през Куклата, че май има най-малка вероятност да се объркаме.

Речено – сторено.
Ръбът на Безименния си беше интересен, така да се каже. Аз и категория бих му дала, макар че Нина не е съгласна.Фирнован сняг, скали и лед на места, в един момент и въжето влезе в употреба за кратко. Котките са прекрасно изобретение, да знаете В крайна сметка достигнахме билото и се заизкачвахме към Каменица. Лошото е, че докато се забавлявахме с ръбчето, мъглата беше обхванала цялото било и ние върха го качихме, ала не го видяхме. Жалко, понеже оттам се открива една от най-хубавите гледки, които съм виждала някога. Снимки оттам няма – защото нямаше какво да се снима, а и вече бързахме. Комбинацията от мъгла и непознато било извикваше мили спомени в ума на Нинджата за приключения, които тя не държеше да преживява отново и затова постоянно ни подканяше да се движим по-бързо. То лесно беше да се каже, но вече почвах да се изморявам. От три месеца не бях ходила на планина и това не ми се беше отразило положително. По едно време даже Краси и Нина ми взеха часто от багажа, та да се движа по-бързо. Да ме пита човек, кой ме би по главата да помъкна DSLR-а на такова приключение – на всичкото отгоре времето не ставаше за снимане.

Хубавото беше, че ръба между Каменица и Куклата се оказа ясно изразен и „пешеходен“ – подсякохме го съвсем леко, за да избегнем козирките. Слизането към премката беше по-интригуващо, но с изключение на един доста стръмен участък в края си беше съвсем нормално. Дори не вадихме въжето.

От премката надолу имахме съвсем малко до пътеката, която самите ние си бяхме направили. Като стъпихме на нея и всичко си дойде на мястото, та дори успяхме да стигнем в хижата по светло.

Там заварихме една друга весела компания – бяха дошли по пътя с джип. Бяха много мили и след като се подкрепихме ни свалиха до Попина лъка. Прибрахме се благополучно и започнах да си стягам багажа за Рила Очаквайте продължение….

Тук е все пак каквото успях да щракна: http://www.flickr.com/photos/erania/sets/72157625594375355/with/5312416214/