До Синия връх и обратно

ICQ, извадка от 13 октомври 2006

10:42 AM, Vanya: Ако не се засечем, искам снимки и пътепис!

10:43 AM, Bojo!: Добре, за снимки – 100%. За пътепис – ще видим

10:43 AM, Vanya: Ааа, няма така! Всичко, всичко ще си кажеш!!!

Е, добре, щом е така. Ето моята версия за равносметката от похода, но ще бъда кратък.

С две думи… Добре беше.

Даже много добре. Стигнахме до хижа „Бъндерица“ в 11, след 3 часа пътуване с Лада, много музика, пътища в стил „ъндър-канстръкшън“ и екстремни завои. Ако Ладата беше само една, нямаше да е кой знае какво, но те бяха две и това си е вече мания. Или почти клуб. Аз и Милен бяхме в колата на Цецо, а Ели и Вальо – при Злато. Общо 6 човека, все от ФМИ. Оставихме возилата на полянката пред хижата и тръгнахме по шосето към следващата – „Вихрен“. Там се оказа, че е станало 12 часа и след дъъъългия (Един километър? Два?) преход по шосето седнахме на обяд А над нас се вихреха мъглите… Не след дълго поехме по синята маркировка към тях и към нашата далечна цел – хижа „Синаница“. Междувременно Злато обясни, че това, което ни заобикаля, не е мъгла, а облак, от което следва, че: първо, няма как да те завали дъжд, докато си вътре в него, и второ, накрая пак излизаш мокър, защото е бая влажно там. Ели пък отбеляза, че тая мъгла не е хубава, защото колкото и да ходиш към нея, не я виждаш близо до себе си… Май Ели изобщо не се върза на теорията на Злато, че сме в облак.

Логиката все пак не ни попречи да изкачим каменистия Муратов връх при видимост около 20 метра. Голямото бяло нещо наоколо, обаче, пречеше напълно на гледката. Нищо – снимките станаха ефектни, пък и така остана повече свобода за въображението, вече пленено от кристалните поточета и езерата, изстреляно в Космоса при вида на наполовина заскрежените борчета и тревички и разбито в острите канари, обвити в мъглоблак.

Муратовото езеро беше много красиво, въздухът – много студен, камъните – странно топли, връх Вихрен – величествен и загърнат в облаци, а Милен беше джедай като учителя Йода… Ей такива работи, докато 2/3 от групата изкачихме връх Георгийца и след това се спуснахме към Синанишката порта. Вальо и Цецо заобиколиха по подножието на Георгийца. Гледахме ги отгоре – двама космонавти, крачещи из жълто-кафявите хълмове на марсианския пейзаж.

След Портата, денят взе да свършва, както и нашият път за днес. Бяхме на 30-тина минути от хижа Синаница, виждаше се върхът и езерото под него. Както и линията, разделяща гранитната част на планината от мраморната. Обаче върхът изобщо не беше син, върнете ми парите! Е, вярно, че непрекъснато трябваше да компенсирам синьото във фотоапарата, ама нима това се брои?!

Хижата отвън изглеждаше малка, но в стаята ни имаше предостатъчно места. Хижарят беше мистично мълчалив, а столовата – мистично тъмна – атмосфера, подклаждана от едниствената миниатюрна лампичка, която мъждукаше в оранжево над единия край на масата. Чаят не струваше, въпреки че беше скъп. Освен него, заведението предлагаше само леща и другите казаха, че си я е бивало.

Докато вечеряхме с храна-и-вода-за-три-дни с чай и леща, в тъмната стая влязоха двама странници. Единият носеше неголяма черна Н-образна антена. Поразговорихме се с тях и се оказа, че търсят една мечка с радио-нашийник, която не се е обаждала от месец и половина. Тайно се надявахме да помълчи оше един ден – поне докато напуснем планината. После на светлината на челниците решавахме кръстословица (Милен беше я взел специално за този момент), посмяхме се, докато бибибкахме („Мечката идва!„) и тъй изтече денят. Между другото, голям студ беше, вервайте ми. Вальо си легна с дрехите, шапка и спален чувал, завит с одеяло (или две?!). Аз бях с четири. Одеялна работа!… Навън небето бе обсипано с безброй звезди…

Сутринта беше кристално ясна и ледено студена, а изгряващото слънце бе изрисувало блестяща пътека върху езерото под Синаница. Не след дълго тръгнахме – вляво от езерото и право нагоре. Под нас камъните се клатеха леко застрашително по стръмния склон. Движехме се по билото и леденият вятър отляво ми даде бегла представа защо вчера едната половина на борчетата беше замръзнала.

Когато накрая стигнахме Синаница, гледката от върха беше страхотна! Можеше да се вижда много надалеч… Не че знам какво съм видял, защото не познавам много върховете, но определено беше добро! В единия край на далечината се вдигаше красива синя мъгла, в другия – дълги бели облаци разсичаха върховете, отзад беше мраморният Вихрен с Кончето, а напред – стръмната пътечка, от която започна дългото спускане. След Синанишката порта се върнахме по същия път, по който дойдохме вчера, но със слънцето и без вчерашната мъгла сякаш минавахме през друго място. Скрежът по тревите се беше разтопил и изчезнал безследно. Аз пък започнах да замръзвам, защото въпреки ясното време слънцето не топлеше. Продължавахме да носим зимните шапки, с които бяхме още от предния ден, а в сенките по пътеката можеха да се видят плътни пластове от вертикални ледени иглички – два-три сантиметра дълги.

Спряхме до едно езерце за обяд и там решихме този път да не изкачваме Вихрен. Само Злато беше против, но иначе щяхме да се забавим много с връщането. Бяхме при колите в 6 часа, после ни чакаше дълъг и мълчалив път, падането на нощта, разходка из тъмните улици на Дупница за по едно-две парчета пица, после още път и така до 10 часа, когато пристигнахме в София.

Това е то, доволен съм. Минус 20 лв, плюс 250 снимки, минус два дни, минус 6 градуса, плюс страхотни гледки, път, който не беше тежък и весело прекарване. Одеялно!