Царев връх, Югозападна Рила, 30-31 октомври 2010

— Иди, има какво да се види оттам — изпрати ме дядо Дончо…

Хубав поход се получи, и на хубаво време случихме. Бяхме четирима. Към Милен и приятеля му от Габрово Николай се присъединихме аз и моят колега Явор – учен и авантюрист, вече познат в Wanderers с безстрашното си изкачване на Джамджиевия ръб при предишната ни разходка в планината.

Потеглихме с колата на Николай и след три часа път с хард рок, метъл и „алтернативно“ звучене, както и с едно леееко задръстване при Перник, спряхме в двора на хижа Бодрост, близо след Благоевград. Беше около един часа. Малко трудно хванахме пътеката към Царев връх, но след известно лутане и кратък разговор с местен човек всичко си дойде на мястото. Всъщност друг човек така и не срещнахме през целия ни път до върха, че и до хижа Македония. След студените дни в града се бях се приготвил за зима – с якето си на псевдо-скиор и снежния панталон за всеки случай (за малко и гетите да сложа в раницата), но напразно – времето се оказа много слънчево и топло, а сняг почти нямаше. Жалко, че не бях се сетил да взема лятната си шапка…

Пътят нагоре беше добре маркиран и не след дълго ни отведе до страхотната гледка на преливащи се в синя мъгла хребети и хълмове, която Миленски пусна за реклама на снимките си в началото на седмицата. Трудно е да се опише с думи тази красота, а се оказа, че не е лесно и да се заснеме срещу слънцето. Гледахме към мистичните планини и си мислех, че само след миг мъглата ще се стопи и магията ще изчезне. Опитвах се да взема, колкото се може повече от този миг; да запомня, колкото мога, от това, което виждам и чувствам. Тези моменти са кратки и никога не се повтарят по същия начин, затова са така ценни. За мое учудване и щастие, обаче, този път вълшебството беше стабилно и чудната гледка ни съпровождаше чак до залез. За мен тя бе най-изумителното нещо в този наш поход из Рила.

А имаше и други впечатляващи неща – сърната, която притича зад мен, зеленият проблясък на слънцето точно преди да залезе, наситеното със звезди небе… И тишината. Николай я откри първи:

— Чувате ли?!
— Нищо не чувам…
— Ами точно това е!

Отдавна не съм бил на толкова тихо място. През целото ходене нямаше птици, нямаше хора, нищо не се чуваше, нищо. Една муха премина веднъж и това беше. И един-два пъти далеченият тътен на някой далечен самолет.

Обядвахме на едни големи камъни насред поле с пожълтяла трева. Милен каза, че били останали от траките, кой знае… Имаше кръгли отвори в скалите, добре пасваха на бутилките с вода. Голяма работа са траките. А след това изоставихме маркировката и тръгнахме нагоре из тревата и клековете – право към върха. Не беше лесно, никак не беше. Излязохме по едно време на черен път, там оставихме раниците под едно борче и продължихме по-леки нагоре – перпендикулярно на пътя. Николай маркира борчето с червената си блуза, за да го познаем при слизането по-късно. Шегувахме се, че това е петият участник в експедицията – и наистина си приличаше на джудже с гугла, прегърнало върха на дръвчето.

Върхът си беше истински връх – с камък, на който пише „Царев връх“ и колче над него, ръждясала метална кутия от някакъв стар комукационен уред с тетрадка, в която Милен ни записа („Голям зор видяхме, ей…„) и със страхотна гледка на 360 градуса. Сега, като гледам снимките, те ми се виждат недостатъчни, а си спомням, че снимах през цялото време! Жалко, че не можахме да останем по-дълго, и жалко, че не погледах повече – особено към мъгливите планини в далечината. Но нямаше как – беше около 5 часа и денят щеше свърши, изоставяйки ни по средата на пътя към хижата.

По едно време вече никак не ми се ходеше. Слънцето залязваше и спряхме за кратка почивка, докато то се скрие зад планините. И… последните му лъчи бяха зелени!

— Егати!… Егати!…
— Какво — обърна се спокойно Милен, — синьо ли беше?

Останал съм с впечатлението, че това се случва доста рядко, а Милен толкова спокойно прие този факт. Отдавна бях чел в старо руско списание за един човек, който цял живот е чакал и търсил Зеления лъч. Не знам какво беше станало с него, май не го беше дочакал.

Вървяхме по пътя, който бяхме хванали още като си взехме раниците. Нощта не бързаше да се спусне и дълго време ни обграждаше един особен здрач, сякаш е ден, ама не съвсем. Споделих с Явор, че така си представям Белите нощи; надявам се някой ден лично да проверя дали съм бил прав.

Температурите падаха, снегът ставаше по-дълбок. Дойде и моментът за челниците. Зад нас изгря Благоевград, а отгоре ни – безброй звезди… Не ми се вървеше повече и вече бях доста гладен, ама няма как – нали трябваше да стигнем до хижата. Явор нямаше собствено осветление и отказваше да вземе моя челник, затова пък беше пръв в колоната и избираше идеално пътя, който вече се скриваше под няколко сантиметра сняг. Не знаех как го прави – пред него беше пълна тъмнина, но въпреки това оставахме на пътя, очертаван от GPS-а в ръцете ми. Едва по-късно част от загадката се повдигна, когато видях, че първо вляво, а след това и отдясно пътят е маркиран със заешки следи, които следваха всеки завой. Доста помогнаха тия зайци.

Страхотно се справи и Милен с ориентирането. Бяхме стигнали до завой, където беше спрял пикап на хижа Македония. Пътят извиваше надясно и назад, а според GPS-а ние бяхме наляво. Понеже не се виждаше никакво отклонение, аз навярно щях да продължа още малко по пътя, но Миленски реши, че щом са спрели тук колата, значи с нея до хижата не може да се стигне. Излезе от пътя, преджапа рекичката и с цената на леко отклонение от изчисления маршрут намери пътеката нагоре. Отлично попадение при положение, че тя беше всъщност доста кално поточе, спускащо се надолу към широкия път.

Скоро стигнахме хижата и с облекчение си поръчахме по леща и чай. Хижарят се ококори леко като чу откъде сме дошли. „Амбициозно!„, възкликна. И с право – днес бяхме извървели близо 30 километра. Часът минаваше десет и половина. Поостанахме с хижарите – бяха се събрали четирима и всички бяха големи образи. Един от тях беше особено ярка личност – усмихнат, готов за разговори и пълен с енергия. Беше донесъл енергоспестяващи лампи и всички се посмяхме на опитите му да ги задейства – навиваше ги в полилея, те светваха и щом ги пуснеше, веднага угасваха. Посегнеше ли с ръка, пак светваха. „И, какво, така ли да стоя?!„, рече той с ръка във въздуха. „Много са евтини, затова„, заключи той. Но освен това се беше повредила тръбата за вода, която задвижва генератора под хижата, и захранването беше слабо. Затова пък в печката загоряха дърва и беше топло. Поговорихме до полунощ – за качеството на храната, за снегоходките, за това, че през зимата тук е чудесно и трябва да дойдем пак тогава… Освен нас, в хижата имаше още двама или трима човека и един от тях вече хъркаше в стаята, която ни отредиха. Не след дълго заспахме и ние – с доста одеяла и натясно, но явно става и така.

На следващия ден връщахме времето с час назад, та си поспах доста. Николай беше станал рано и беше решил да отиде сам до близкия Голям Мечи връх. Навън отново беше слънчево и топло, помотахме се малко около хижата, оправихме сметките и около обяд потеглихме към колата. Вече се бяхме отдалечили, но хижарят ни видя и удари няколко пъти камбаната за довиждане.

Предстоеше ни леко и приятно спускане по пътя. На някои сенчести завои зимата ни изненадваше със сняг и лед, на други лятото още не си беше отишло. И така 11 километра. След това – път с колата и обяд във „Воденицата“ преди Благоевград. Отбихме се и да видим бабата на Милен – възрастна жена, която искрено се развълнува от неочакваната среща. Не стояхме много – само колкото Милен да ни покаже панорамата към планинските върхове и един малък параклис. Пред нас се извисяваше връх Пирин, а се оказа, че оттук дори и Витоша се вижда. Погледахме малко, една коза също ни погледа и после поехме към София…

Сега преглеждам снимките (в Пикаса или в архива) и виждам снимана една табела там. А на табелата е Легендата за Царев връх, с която започнах този разказ:

Който иска да види величието на Рила – смайващо и трогващо, трябва да възлезе на този връх…