Изкачването на връх Ком, 3 януари 2010

Отдавна не съм се чувствал по-добре на планина – добре, че дойдох. А Милен беше казал, че времето ще бъде лошо… И се оказа прав!

Предложението на Вальо и Ели за поход към Ком дойде по Коледа. Не можахме да се съберем от първия път, така че тръгнахме през следващия уикенд – в първата неделя на Новата година. След почти летните температури през онези дни, се оказа, че точно тогава ще е студено, облачно, мъгливо и какво ли още не. За малко да се откажа, но Вальо каза, че все така правя и затова реших този път да променя нещата. Още повече, че свързвам Ком с първото си голямо приключение – щеше ми се да се завърна там и да видя какво се е променило.

Изкачването на връх Ком, 1 май 2003 г.

Пътя до Петроханския проход взехме за около час с колата на (шефа на) Вальо. Пред нас Стефан возеше Ани и Методи. Докато пътувахме, околността ставаше все по-снежна, а накрая не се озовахме в директно насред зимата. Сложихме гети и поехме нагоре. Беше малко след 9 часа.

В началото всичко беше много спокойно, в гората бяхме на завет и можехме да се порадваме на хубавия сняг. По едно време започнаха да прехвърчат снежинки, но ние продължавахме все по-нагоре. Когато излязохме на откритото пространство, вятърът, студът и снегът се усилиха. Водата в бутилките започна да замръзва. Имаше място, на което пътеката не се виждаше под високия сняг и си мислехме да заобиколим по по-широк път, но Стефан бързо откри посоката с GPS-а. След един часа Ани каза, че трябва да тръгнем обратно, защото няма да имаме време да се върнем по светло до колите. Наоколо имаше затрупани от снега ниски храсти и по някое борче, огънато от вятъра. А върхът беше пред нас, близо, съвсем близо… как да послушаш Ани и здравия разум, като си на една крачка от целта?! Беше свикано кратко събрание, на което решихме да продължим бързо нагоре.

Беше много студено и непрестанно духаше вятър. Когато си махнах ръкавиците, за да снимам една бърза панорама, си помислих, че ще залепна за металните части на фотоапарата. Но някакси обичам стихиите и доста се радвах на планината. И изкачването ми се стори лесно… Преди няколко години далеч не беше така.

Изкачването на връх Ком, наши дни.

В крайна сметка стигнахме Ком в три и нещо. Паметникът на Иван Вазов си беше там, както и ръждясалата кула – точно, както ги помнех. Направихме няколко снимки, макар че фотоапаратът започваше да отказва заради студа. Не стояхме много. Въпреки ледения вятър някои се преоблякоха и тръгнахме да се връщаме. Бързо, защото денят щеше скоро да свърши.

След като слязохме при наведените от вятъра елхички, гледката към върха се проясни, но вятърът продължаваше да духа. Стигнахме гората, когато се стъмни и последният етап от пътя извървяхме на светлината на челниците и на супер-диода на моя „planet proof“ приключенски телефон (бях си забравил челника, но диодът свети страхотно). Брояхме километрите – а след това и метрите – по GPS-а… Когато стигнахме пътя, спряхме в едно ханче да се стоплим с чай и да хапнем. Всички много харесаха гозбите.

Термометърът в колата показваше -10 градуса, но си беше почти топло… В такъв случай, колко ли е било студено на Ком?!

Снимките можете да изтеглите накуп или да разгледате онлайн в Пикаса. Този път имаме и видео, дано ви хареса

Ето и обещания GPS-трак. Според него денивелацията между Петрохан и Ком е малко над 600 м. Може да се види как при изкачването объркахме леко пътя и трябваше да се връщаме, но пък при слизането скъсихме малко маршрута

Изкачване
Разстояние: 13 км
Време: 5ч 45м
Средна скорост: 2 км/ч

Спускане
Разстояние: 12 км
Време: 4ч 25м
Средна скорост: 3 км/ч

Профил на GPS-трака при изкачването.