Голямата обиколка на Витоша 2007 г. by D.L.T.

Малка среднощна разходка из парка или 2000 метра без водата

от D.L.T.

Ден #1

Трескаво очакване. Не отидох на катерене, защото реших да се наспя. Е, наспах се (телефонът звънна в 10 без малко). По-добре да бях отишъл да се катеря. Обичаен ден. Яко бъхтене на фитнес към 18:00 до към 19:30. Приготвяне на багажа. Багажът включваше карти, челник (любезно предоставен ми от Стефан, за което му благодаря), малко храна (тайно оръжие 1 и 2) и малко пиене (вкл. тайно оръжие 3), дъждобран и крачоли за панталон.

Нощ #1

В 00:00 бяхме на старта – раздадоха ни номерца 61 и 62. Там цареше трескава подготовка. Някакви хора се разтягаха, други тичаха (аз си викам, на тия им е малко 100 км, не им стигат даже за загрявка, та още искат и даже навъртат допълнителен километраж . Поседях и по едно време и се чудя – къде съм попаднал? Съзрях, че някакви хора си носеха щеки (мисля си, тия или са сбъркали сезона, или са толкова добри, че си носят и тежести, за да им е по-интересно . Много от хората бяха без никакви раници, имаше един младеж само по бански. Стартът беше даден – част от колоната се изстреля напред. Умишлено задържахме атаката – идеята беше да ги пуснем напред и когато навлязат в планината, да наложим преса със свежи сили. Имах чувството, че сме почти последни. Към нас се присъедини едно момче (което се оказа с пореден номер с нас). В края на бул. „България“ не знаехме много добре маршрута, така че бяхме се залепили за една група от хора пред нас. „Залепили“ е силно казано, тъй като се движеха на около 250-300 м пред нас и бавно увеличаваха дистанцията. Все пак ориентирането ни мина добре. Обикновенно за мен първите 500 м в планински масив са критични (потя се, не ми достига кислород, дори понякога крайниците ми изтръпват), така че не исках да се юркам докато не премина на планински режим. Скоро обаче хищническото в мен взе превес и не можах да се удържа да не се впусна в преследване на светлинките в далечината. Набрах скорост, имаше малки оплаквания от новия ни спътник и почти незабележими от J..Скоро драстично наближихме групичка от 3-ма човека. При Бялата вода обаче сбъркахме пътя и стигнахме до Тихия кът по заобиколен маршрут. Ние знаехме, че сме го объркали и аз малко подканях нашата скромна група да набере скорост. От един момент нататък J. беше станала прекомерно враждебна по отношение на приканянето да не се влачат. Явно юркането е имало резултат, защото на първа контрола, като ни видяха се изблещиха и казаха: „Браво, много сте бързи“. Първо си викам, тоя подиграва ли ми се, че съм сгрешил пътя, но се оказа, че наистина пред нас има само 12 човека. Като го чух, разбрах, че е време да тръгваме. Газ за 25 мин. и вече се записвахме на контрола #2. J. мрънкаше вече доста силно, ама какво да се прави – нали още вървеше, това се търпи. На втора след нас остана спътникът ни (жалко, пътят се върви по-леко, когато има повече хора да си говорим). От там до трета контрола на едно изкачване ни изпревариха 4 човека (според мен), като изкачването спря, набрахме скорост и бяхме на около 30-40 м пред 2-ма от тия, които ни изпревариха (накрая се оказа, че са били само 2-ма, а не 4, но това чак след като изпреварихме още 2-ма ). В един момент пътеката стигаше до място с рекичка и шубрак. От другата страна зад шубрака се виждаше стръмно изкачване. Изкачването нямаше вид на пътека, а маркировка липсваше. Все пак мернах маркировката и уверен, че хората след нас ще се забавят доста, набрах скорост нагоре. Извадих късмет – не ми отне повече от секунда да мерна маркировка. J. така и не зацепи защо набрах такава скорост . След малко, както и очаквах, се разнесоха викове – ехоооо, къде сте?! Ама нали съм добричък, та ми дожаля и взех та се обадих след малко и даже светлина от челника към тях пуснах, ама пустият шубрак май я спираше напълно и не знам дали са я видели. Това ни беше последния досег с тях. По това време аз си мислех, че пред нас има още 2-ма човека, които са ни изпреварили и трябва да ги догоним. Е догонихме ги – ама не ни бяха изпреварвали . Тия бяха костелив орех – ту ние водим, ту те. Държаха добро темпо. Имаха си слабо звено, но и J. яко издишаше и накрая се отказах да ги притискам. Просто като се движех с тяхното темпо и J. се откъсваше все повече назад. Накрая спрях, изчаках да ме настигне и се движих с нейното темпо. Вървяхме по гориста пътечка. В края на горичката пътеката излезе на открито и се натъкнахме на хищник, който първоначално определих като вълк, но впоследствие реших, че може да е едра лисица, защото животното не беше много голямо. На контрола #3 разбрах, че пред нас пак има 12 човека. Малко след контролата отново се загубихме. След като се озовахме в нещо средно между строеж и паркинг за камиони, се върнахме на правилния път. От хората след нас нямаше нито следа. До контрола #4 не се случи нищо особено освен един незначителен опит за загубване.

Ден #2

Щяхме да подминем контролата. Гледам някаква сергийка и тъкмо се чудя тия с къв акъл са станали в 6 часа да продават нещо в нищото и кой очакват да им го купи и то взе, че се оказа контролата . Дежурният въпрос – „Колко има пред нас и на колко време е най-близкият“. Тия викат – 20 мин. „Искате ли чайче, нещо?“ Явно по това време другите ги е напуснал вече бойният дух, защото, като казах „Докато се мотаем и ще станат вече 22 минути“, почти изгледаха стреснато. От тук нататък продължихме бодро по право изкачващо се шосе. Бях доволен, защото бях казал, че на контролата ще ползвам тайно оръжие #1 за първи път и така и стана. Чувството на глад изчезна и се появи усещане на радост и бодрост . Дори студът намаля – какво повече може да се иска ?! Скоро стигнахме село Боснек. На излизане от селото ни се стори, че мернахме човек пред нас. След селото пътят минаваше през каньон с много извивки и се виждаше на сравнително късо разстояние. След около 40-50 минути съзряхме в далечината човек, който видимо имаше проблем (имаше превръзка на десния крак и ходеше бавно, подпирайки се на 2 щеки), поради което го настигахме с бързо темпо. Стигнахме до него и го поздравих с добро утро. Попитах го как е и какво се е случило. Момчето каза, че кракът му не е издържал и най-вероятно е скъсал менискус. Казах му, че ще съобщя на следващият пункт, за да може ако имат кола да минат да го вземат. Важно е да се отбележи, че той каза „Ако не им представлява проблем, нека минат да ме вземат, иначе аз и сам ще стигна така бавничко“. Той ни пожела успех и се разделихме. Ако знаеше какво е разстоянието до пункт #5 съм сигурен, че не би си и помислил да го върви освен ако няма абсолютно никаква друга алтернатива или ако няма травма и на главата, за която не е споменал. Работата е там, че ни излъгаха, че до пункта има 3, най-много 4 км, а разстоянието е било поне 8 км изкачване. На пост #5 засякохме още едно момче, което току-що беше съобщило за инцидента и вече се подготвяха да идат да вземат пострадалия. На пост #5 седнахме по моя молба, за да изям половин сандвич (бих изял и цял, но определих 5 мин. почивка и времето изтече). След като тръгнахме, направо умрях от студ. Бях се стоплил до огъня на пост #5 и сега замръзвах, но знаех, че пред нас на 5 мин. има човек. Не го виждах, но знаех, че е някъде там. Около 500 метра по нататък се загубихме. Голяма грешка! Излязохме на някакви поляни и ни жулна яко слънце. Като задуха вятър, те пронизва, а щом спре, мреш от жега. Водата свърши! Перминах на тайно оръжие #3, защото нямах нищо друго течно. 3 часа без вода качваме и правим обход на връх Ярлов Купен, като го мислим за връх Дамян. Идеята беше, че е ясно, че сме се загубили, но сега въпросът е как отново да влезем в играта. По местоположението на редица ориентири (без да взема предвид височината на околните върхове) реших, че сме в подножието но връх Дамян. Близо до върха на картата минаваше черен рът – който ако бяхме, хванали щяхме да се включим в маршрута с известна загуба на време. В един момент започна да ми се гади, но скоро намерих временно решение на проблема. Вече правехме почивка на всеки 20-30 м.
Накрая почти направихме обхода и видяхме хора в даличината. Намерихме водоизточник и заредихме. След още 20 мин. намерихме чешма и причакахме хората там. От тях разбрахме къде се намираме. Известно време търсихме мястото на картата. Никой от нас не очакваше, че сме се отдалечили толкова от седловината Смильо. Вече бяхме изморени и ни стана ясно, че няма да можем да се включим в борбата отново. Обсъдихме план за изтегляне. Решихме да слезем през село Железница, от където да ни приберат с наземен транспорт. Слизането беше натоварващо краката и затова често исках почивки. От своя страна J. мрънкаше, че не се движим и, че на всеки 10 мин. искам 15 мин. почивка (да се чуди човек след като вече не се състезаваме за къде бърза). После обаче разбрах какво я мъчи. Милата J. почти заспиваше права и явно искаше да се движим докато не е заспала . В последната отсечка наклонът беше по-малък и набрах скорост, но на свой ред тя просто рухна. В крайна сметка ни зачетоха 80 км. Като цяло мога да кажа, че догодина пак ще сме на линия. Натоварването не беше максимално и на следващия ден отидох пеша до J. без никакви проблеми.

Статистическа информация:

Изчислил съм, че съм бил над 44 часа буден.
Средната ни скорост преди загубването ни е била 6,25 км/ч

Допълнителни анализи или 3 седмици по-късно

След състезанието, както винаги направихме разбор и анализ „къде сбъркахме“. За следващото ни участие се очаква да внесем значителни подобрения, които ще са основно в посока на намаляване на излишния багаж и подобряване на навигацията.

Във връзка със загубването ни и с цел подобряване на навигацията ни се върнахме към мястото на грешката. За наше най-голямо учудване се оказа първо, че не сме се отклонили от правилния път там, където мислехме до скоро и второ, че е напълно възможно човек да се загуби 2 пъти на едно и също място. Сега обаче мястото е добре запомнено, както и още един рисков момент по трасето. Планът е постепенно да обходим трасето, така че да няма други такива изненади. Важно е да се отбележи, че по трасето видяхме да тренира тайно още един наш приятел. Смятам, че не е необходимо да казвам кой е той – след като казах, че тренира тайно, но все пак, това беше Божко или както добива все по-голяма популярност – Лошко .

Легендата продължава или 4 Седмици по-късно

Ако съм пропуснал да спомена – когато бяхме на състезанието, ни раздадоха фланелки. Отивайки на фитнес, ми направи впечатление, че човека който държи фитнеса има такава фланелка. Заговорихме се на тази тема и от дума на дума се оказа, че за около 20-30 мин. сме се движили рамо до рамо с него, както и с нашия спътник (момчето, за което споменавах по-горе), с когото в последствие останали заедно. Понеже е било тъмно и сме били с челници на главата и не сме се познали .
Разбрахме, че сме се движили заедно по-това, че аз му казах, че е имало и един човек със щеки който непрекъснато повтарял “с дружни сили” и той възкликна: “Ми това бях аз!” . “А вие да не бяхте едно момче и момиче, дето само се майтапеха през цялото време и после отпрашиха напред“

В заключение ще кажа само, че е много голяма емоция и препоръчвам на навитите да участват да не се оставят да ги разубеждават!