Турция – два върха + бонусче (18-26.09.2010)

Налага се да го призная – Рени и Калоян знаят къде да ходят

Тази екскурзия всъщност висеше на косъм. Ще успея ли да се измъкна от работа и от вкъщи? Ще се оправи ли на Рени кракът?

Имахме идея да се ходи до Татрите, но условията там ни се сториха твърде зимни и в крайна сметка решихме да оставим пикелите да почиват още малко и тръгнахме на юг. Рени и Калоян вече бяха посещавали районa на Аладаалар и Ерджиес, но при зимни условия и на бяха стъпили на върховите точки, та имаха да си връщат.

И така, потеглихме в събота следобед, пътувахме почти без спиране през разни пусти равнини и градове със странни имена („Здравей, мамо, аз съм в Нийде, пътувам за Чукурбаа“) и в неделя сутринта пристигнахме в селото ДемирКазък (така и не разбрах дали трябва да се пише слято или поотделно, ще го карам слято), което носи името на най-високия връх на Аладаалар. Натоварихме багажа в раниците и хайде нагоре. Основната ни цел беше връх Демирказък, като мислехме ако се справим перфектно с него да опитаме и Кючук Демирказък. Информацията ни за двата върха беше, че финалното качване на Демирказък включва пасажи II – III UIAA категория (трябвало въже за слизане, нагоре евентуално можело и без), за Кючука го даваха изцяло катерене около IV. Та поради туй ние си носехме два броя въжета, доста инвентар и храна за три – четири дни. Голяма грешка!
Докато потеглихме слънцето вече се беше издигнало високо и жегата, подпомогната от тежките раници ни разказа играта. Изкачването до тъй наречения „базов лагер“, където според описанията е последният сигурен извор върви по сипеиста пътечка по дъното на каньон с високи скални стени и тук-там с разклонения.

Поточетата, които са го издълбали пресъхват или се губят под земята през този сезон (районът е карстов) и вода по пътя почти не видяхме. За сметка на това веднъж объркахме посоката и отгоре ни почнаха да се сипят камъни – има някакви недружелюбни гарги, та каските са силно препоръчителни в региона. След каньона следва една доста открита равнина, където жегата те довършва. Единственото, което ме стимулираше беше, че районът, макар и пустинен е много живописен.

Най-накрая, привечер, доста изтощени стигнахме до мястото за палаткуване при извора. По начало идеята ни беше да заредим с вода и да се придвижим по-нагоре, но бяхме твърде изтощени.

Сутринта станахме в 5, както си му е редът за сериозен връх и с първите лъчи на зората бяхме тръгнали. Оказа се, че следващият лагер е по-близо, отколкото бяхме предположили и съвсем до него има едно гьолче, което на картата не изглеждаше да е толкова близо (картите на региона са голяма трагедия, между другото). По пътя ни пресрещнаха три много мили кученца – две определено бяха млади овчарски, много красиви същества, но добре, че махаха с опашки, та да разберем, че ни се радват – щото на ръст бяха почти колкото Рени. Третото беше някакво кафявичко, малко по-малко и имаше маркировка – та предположихме, че е на някой от катерачите, дето се мяркаха в района. То обаче се закачи за нас и въпреки, че нямахме храна за него, много си ни хареса.
Та ето ни вече пред върха. Стената е впечатляваща, а и ръбът добре изглежда, макар че не е токова стръмен, колкото го бяха описали.

Само сипеят до премката не ми се нрави, ама каквото – такова. Подминаваме едно пресъхнало езеро и следват лесен сипей, гаден сипей и сипей тип „искам при мама“. Рони се яко, добре че сме с каски, а Рени ме успокоява, че на Ерджиес било по-зле. Аз, понеже такива места просто ги обожавам, в крайна сметка установих, че има алтернатива – през скалите вдясно – за хората, дето предпочитат лекинко катерене пред кофти сипей – поне не буташ толкоз камънак. Ако се вгледа човек установява, че едното разклонение на пътеката минава оттам, явно не съм единствена. Качихме се някак на премката. След нея следва маркирана с пирамидки пътечка, отначало – съвсем пешеходна, после има няколко пасажчета с употреба на ръце. Ако следваш стриктно пирамидките, като сложност е маалко по-лесна от Джамджиевия (няма тройка, определено).

Обаче дали от височината, дали от друго, с Рени се изморявахме бързо и включихме парните локомотиви. Умората е може би една от причините да препоръчват въже за слизането – за целта има оставени скални клинове през 30-тина метра, ние понеже носехме и ползвахме (поне където намерихме клиновете, де). В крайна сметка, към два без нещо бяхме на върха и се записахме в тетрадката, открихме и кога са ходили Нина, Краси и Пешо Кученцето и то дойде с нас на върха и започнахме да му казваме Демир

В тетрадката някои хора си бяха написали, че са го качили за 3 часа – явно от горния лагер са тръгнали и са били в доста добра форма.
Слизането се проточи доста, щото не намерихме всички клинове, други удобни за осигуровка места нямаше, а ако се откатерва трябва да се следва пътеката много внимателно, иначе може да се вкараш в приключение, откатервайки по плочата вляво от ръба – Рени го изпита това удоволствие. Абе, изобщо, май за нея си беше най-приключенско изкачването – накрая и кракът ѝ започна да се обажда, но тя стискаше зъби.

По сипея се изчаквахме и това също ни позабави (а и моята фобия си каза думата), но успяхме все пак да слезем гадната част на дневна светлина. После бавничко и полека се прибрахме в лагера и ако не бяхме толкова изморени, това щеше да е съвършената разходка – времето беше тихо, луната – почти пълна и много ярка, отвсякъде ни заобикаляха разни скали – идилия. Демир ни водеше и ни покаваше пътеките.
Само че като си стигнахме вече бяхме разбити и решихме да се откажем от Кючук Демирказък – още повече, че не ни беше никак ясен подхода, колкото и да го оглеждахме отдолу.
Наспахме се както си му е редът и слязохме по възможен каньон – бил по-красив , но по-труден. За красив, красив си беше.

През пролета, когато има вода сигурно е и доста, хъм, ангажиращ. Сега, обаче вода нямаше и единствено трябваше да се слязат две малки прагчета – с въже стана много лесно. Кученцето Демир ни следваше дотам, но не можа да слезе и много плака, когато продължихме. Рени много искаше да си го вземем с нас, но какво щяхме да го правим долу? А и беше маркирано и определено не беше гладувало… надявам се да се е върнало при стопаните си.
Долу, на входа на каньона заварихме истинско стълпотворение от катерачи – някакъв курс начално обучение, но катереха на класика и бяха от много клубове. Не бях виждала толкова катерачи на едно място никога!

В района има какво да се катер, ние обаче имахме нужда от почивка и се възползвахме от близостта на Кападокия – Калоян и Рени бяха ходили там, но за мен беше съвсем нова и много мечтана дестинация
Намерихме си мизерно изглеждащо семейно хотелче в Юргюп и спахме там – хората бяха много мили, закуската – обилна и включваше домашно сладко, грозде и много страннни сирена. Имаше и много сладки котета, които баба Айше ни донесе да си играем с тях

На следващия ден се втурнахме да изследваме близките долини. Понеже Кападокия е наистина огромна, минимумът за обстойно разглеждане е седмица. Но каквото и да видиш все е хубаво За начало си харесахме една долина, където скалите бяха цветни – жълти и розови и където нямаше жив човек, освен нас и двама заблудени британци.

Явно мястото е извън обичайните туристически спирки. После сряхме и в една от обичайните – скалните църкви в Гьореме, където имаше входна такса и мнооого народ.
След Гьореме решихме да си потърсим място за спане преди да се отправим към обектите, които Рени и Калоян с любов наричаха „Уйови глАви“. Така се спряхме на хотел „Дуру“ в Аванос и после се отправихме към Зелве. Всичко беше много точно сметнато с оглед да се снима до откат. В зависимост от времето, в което се озове там, фотолюбителят има два варианта. Ако е с екскурзовод, който знае по-известните места и времето е хубаво, ще му трябва валидол. С всичките тези хора, яркото слънце и липсата на време, Кападокия е колкото прекрасна, толкова и невъзможна за снимане и на човек му иде да си изяде картата. Ако обаче се озове там по залез, когато всички нормални хора се отправят към хотелите, времето е облачно и бурята от съседния хълм заплашва да се прехвърли и на този – тогава на фотографа му трябва само по-голяма карта, а на приятелите му – здраво въже, за да могат да го измъкнат оттам все някога.

Светлината на моменти беше толкова съвършена, че чак да му се доплаче на човек. Сега като си гледам снимките на екран, виждам, че е можело и по-добре да се справя, ама карай, ще ги пипна, ако ми остане време. Тогава издавах направо неприлични звуци от кеф

Последва нощна разходка в Аванос и хапване – да знаете, „адана кебап“ е яко люто, но иначе много вкусно. А Аванос има много приятна за разходка централна част, нищо, че извън нея изглежда като порутено село, сполетяно изведнъж от цивилизацията.

На следващия ден си бяхме харесали за посещение някаква грънчарница, където пишеше, че можем да пробваме сами да си направим грънци. Тъкмо се навихме и се омацахме и ядец! Оказа се, че нещата съхнели два дни преди да се опакат, тоест – никакъв шанс да си ги отнесем вкъщи. Е, купихме си други сувенирчета, де.

След това разгледахме набързо друга популярна забележителност – Учхисар, от която имаше добър изглед към цяла Кападокия. И потеглихме към базовия лагер на Ерджиес.

Преди тази екскурзия си мислех, че Ерджиес е сред върховете, на които човет непременно трябва да се качи. Защото е кратер на вулкан, има живописни цветове и е над 3900 метра. Сега ми се струва, че нормален човек не би се качил повече от веднъж, не и в края на лятото. Колкото е хубав и лесен почти до края, толкова са му гадни сипеите. А на всичкото отгоре, точно най-отгоре завършва със скална чучка, която за да я качиш и слезеш безопасно е добре да си носиш въженце + седалка. Все едно за да ти направи напук и да те накара да носиш няколко кила отгоре за някакви си десетина метра. Абе, шашава работа
Нямах представа как изглежда един угаснал вулкан. Ако трябва да опиша първите ми впечатления от този с една дума, ще бъде „пустош“.

Прахоляк, изсъхнала бодлива тревица, прашни пътища, прашни разорани писти (Ерджиес е ски-център през зимата), лифтове и влекове, горе се виждат разни сипеи, споменах ли прахоляка? Началото на изкачването е на 2200, но някак си не му личи, освен по температурата – приятно прохладно е. А самата планина ми изглеждаше някак мъничка – сякаш ей-сегинка и си отгоре. Леко лъжливо впечатление

Сутринта на следващия ден потеглихме в 5:15. Беше светло – имаше луна, а скоро и слънцето се показа. Изгревът на Ерджиес е нещо наистина изключително! Вижда се много надалеч и цветовете на планината се менят от червено през златно до розово, магическо е!

Насладихме му се и продължихме изкачването. Искахме да наберем височина преди да ни е напекло много (в интерес на истината, горе си беше приятно прохладно през цялото време, но не ни се рискуваше).
Снимахме доста – планината е наистина с много красиви цветове.

И всичко си беше съвсем добре, докато не стигнахме до една скала на билото, известна като „Камилата“.

Имахме информация, че това животно се подсича, заобикаляйки се отдясно и досега никой не беше се оплаквал от някаква драма там. Е, време е да се оплача – посичането те набутва в най-гадния, нестабилен, ронлив сипей в който съм попадала някога въобще! На всичкото отгоре и от самата Камила падат камъни а скалата изглежда, като че ли ще се разпадне всеки момент. И наистина се разпада, буквално от всяко докосване. Ужас!
Както и да е, стигнахме някак до горе. Оттам до най-високата част на билото проблем няма, снимахме се на „върхът за простосмъртните“ и хайде на екшъна По пътя през чучката се минава през тунелче (или пещера, не знам как се е образувало), където е „книжката за простосмъртни“ (а незнайно защо има и огледало), после следва самата чучка, оборудвана с въжена стълба. Калоян все пак реши, че е добре да се осигуряваме допълнително и изводи финалните метри, а след него се качихме и ние. Горе имаше друга книга (от 2003, не са се качвали много хора), както и арабско издание на корана. Снимки, пипване на „баш връхната точка“ и хайде надолу.

Надеждата ми да намерим алтернативен път за преодоляване на Камилата не се оправда напълно – теоретично може би има начин да се пусне рапел през гърбицата, но с нашето въже изглеждаше, че трябва да се прави поне една допълнителна площадка и се отказахме. Дай пак през сипея… Леле, много се радвах, че съм жива накрая. На този улей му викали „Шейтан дере“, има защо!
Оказа се, че е препоръчително да се преминава оттам когато под скалата все още има пряспа – тогава било по-благо. Но за нас снегът се беше стопил.

Все пак без произшествия си стигнахме по светло в палатката.
На следващия ден се понаспахме, минахме през близкия град да си накупим локум и бонбони и се отправихме към родината.

Беше прекрасно, пожелавам го на всеки

Снимките са адски много, знам, но ако някой има нерви да ги гледа, тука са: http://www.flickr.com/photos/erania/set … 038162268/