Петте рилски езера

От кога си мечтая да отида и да видя Рилските езера…

След много уговорки и молитви (не към Бог, а към Божо) той взе, че се съгласи. Тук трябва да отбележа, че моленето беше от рода „моля те, моля, хайде де, моля, искам, искам, искам, моляяя….и така докато не му писна. Събрахме се компания, която беше навита на една „културна” и юзърска разходка край езерата. Тъкмо си мислех, че всичко ще е тип „лежер”, нали си имаме двоен такъв в групата и да не го разочароваме все пак, и гледам времето за въпросната събота го дават мега зле – дъжд, вятър и гръмотевици. Лошо! Звънене във фирмата и разбиране, че тези хора няма да се откажат да си вземат парите от нас. Събрахме се сутринта рано-рано в събота, пък да видим какво ще става.

След 2-часово пътуване в странен автобус, използван за заснемането на един тези филми, в които героите, живеещи в началото на 20 век пътуват в бъдещето с подобно превозно средство, се озовахме при началото на лифта. Мацката, от фирмата горещо ни препоръча, даже усилено подчерта, че най-добре е с лифт до горе. Викам си супер-много ми харесват седалковите лифтове. Събра ни набързо парите и отиде да вземе билети – след малко – „ми то лифт няма, горе имало много силен вятър”. Тъкмо си мислех „и сега какво, обратно в бъдещето ли?”, а тя – „пеша или с уазка?”. Ооооо, офроуд – супер! Бяхме 16 ентусиаста като мен. Упс, сори, 15 и 1, на когото му се ходеше повече пеш, но така и така се е съгласил да отиде на такава екскурзия, защо да не се съгласи и да се повози на уазка. До тук добре, но идват само 2 уазки. Хмх – смятам, смятам, ма нещо не се побират 16 човека в 2 джипа. А шофьорите – хайде по 8 в кола. А?! Пак почвам да смятам, но пак нещо сметката не излиза. Викам си явно искат да бият рекорда на индийците тези. А Чавдар (шофьорът ни) ми казва да се качвам при онези двамата отзад и имало място за още 1. Само да отбележа, че не сме се возили в някаква лимузина и определено нямаше място за друг. Казах на Божо да седне и аз се настаних някак си. Като погледнах назад, в багажника имаше още трима. Тук заприлича или на подобряване на гореспоменатия рекорд, или на отвличане. Офроудът си беше от най-качествените, защото беше по корито на река и имаше моменти, в които сме карали само на 2 гуми – якоооооо (за мен де, на Божо не знам дали е било толкова яко, след толкова много друсане).

Стигнахме до хижата и започна чакане на останалата част от групата, която се качи пеш. Най-накрая се събрахме и тъкмо да тръгнем за езерата, заваля. Водачите решиха да се качим до следващата хижа и там да решат дали ги вали достатъчно много, за да не продължат или не – за да катерим нагоре. Казаха, че времето е лошо и предложиха, който иска да остане в хижата. А, не, до тук с фючър буса и да се откажа. Не! Тръгвам, пък каквото ще да става.

Тръгнахме. Е такъв хорс шит не бях виждала. Не говоря за времето, въпреки че и него можеше човек спокойно да опише с тези думи. Имам предвид истинските. Качихме се до хижата. По пътя за малко да изпусна едно от езерата, ако едно момче от групата не беше се развикало „ей, долу в езерото има лодка”. След кратки дебати се установи, че било дърво. Стигаме хижата. Времето става все по-лошо. Един от водачите ни каза – „ако искате се връщайте, но трябва да сте поне 5 човека, за да идва водач с вас, иначе сами се оправяйте”. Ей тук, който ми каже, че това му е представата за юзърска екскурзия ще трябва да ми обясни какво точно разбира под „неюзърска”. Та, както и да е. Викам си с дъждобрана съм си добре, дъжд е само, като ходя не ми е студено – значи продължавам. Пък и от толкова време искам да ги видя тези езера, един дъжд ли ще ми попречи. По едно време като се намокрих добре, ма доста добре, се сетих как един път Ваня разказва някаква история и каза, че като се намокриш качествено, спира да ти пука и започваш просто да се наслаждаваш на природата. Викам си, по-качествено от това не може – заради вятъра дъждобранът не вършеше особена работа и бях доста мокра. Значи остава само да почна да се наслаждавам. Наслаждавах се на планината, която беше много красива, обгърната от белите облаци, наслаждавах се на поляните и потоците, които минавахме. Така се отнесох, че стъпването в потока и влизането на много вода в обувката ми ме приземи. Аааа, можело и по-мокро значи. По едно време се чувствах като на рафтинг или поне левият ми крак се чувстваше така. Тук само хората, опитали това уникално преживяване ще ме разберат, на другите горещо препоръчвам да пробват и да разберат за какво говоря.

Добре, реших мокрият крак да не ми пречи и да се насладя все пак на гледката. Пред нас се разкри „Близнакът”.

Тъкмо си гледам и си мисля, че си е заслужавало и зад мен се чува един от водачите: „хайде, хайде, никакво гледане, по-бързо, докато не ни е застигнала буря”. Такааа. Тук започва моето чудене – аз съм тук да гледам езерата или на военно обучение за бягане в пресечена местност. Май беше второто. В крайна сметка – от езерата почти нищо не успях да видя, да не говорим, че само 5 ни показаха, че било опасно да се катерим до последните две. Прибрахме се премръзнали и мокри. Взехме по едно греяно домашно вино и настроението пак се вдигна. Запознахме се с интересни хора, поговорихме си с компанията докато покорявахме кални върхове, та честно казано, освен от фирмата – „София Турс”, от друго не се оплаквам.

Ех, отдавна мечтая да видя Рилските езера и някой ден, може би, ще ги видя.