Ice, Ice, Baby!

Да взема да докладвам

Двете с Нина си изкарахме страхотно този уикенд на курса по ледено катерене на Асоциация „Планини и хора“.
Много работи пробвахме – и още много има да се пробват, зарибявката е пълна!

Помните ли, когато нощните преходи бяха Приключението?
А сега го правим, щото не ни стига времето за катерене…
Мислех си за това докато слизахме от хижа Скакавица към колите. Как си минава времето! Ето, че и леденото катерене мина от графата „не е за мене“ в другата – „искам още“.
И все пак, това не прави нощната гора по-малко красива.

Историята започна когато Момчи обяви, че ще организира курс по ледено катерене и аз някакси се чух да казвам, че искам да пробвам. Предполагам, че онази част от мен, дето е твърдо против тия работи, нещо се е била разсеяла в онзи момент.

Е, не е като да нямах някои резерви – това, дето ти мръзнат ръцете, не ме кефеше много. Помня как ме боляха на Лискам, като се подхлъзвах и стисках пикела – моментално измръзваха и после опищявах света. Освен това подочух, че и водене ще има на курса и се подготвих, че ще психясам – аз на спортни маршрути се панирам, та какво остава за това… И все пак, какво толкова – най-много да скъсам на инструтора нервите. Трябваше да се опита.

Освен това реших, че тъй и тъй ще ходя – поне да го документирам – и взех от Божо камерата.

Казах и на Нина какво мисля да си причиня и тя не мисли дълго – записа се от раз 😉

На предварителната лекция пристигнахме първи и взехме да разглеждаме донесените сечива. Някои бяха видели доста лед, други бяха чисто нови, имаше и такива специално за драй тулинг. „Малее, взе да става истинско, тези изглеждат страшниии“ – обади се едно тънко гласче от мрачните ъгълчета на съзнанието ми, ама аз го наритах да си трае. Красиви са, повтарях си. Има и едни лилавки (те май ми станаха любими после).

Ето че дойдоха и другите, имаше и познато лице от пещерните среди – Тошко, с когото се знаехме от Албания. Изглежда доста от останалите се познаваха помежду си и почти всички бяха пробвали вече леда. „Ей, кога ще ходим пак на Боянския да си чофкаме?“ – питаше Тошко с ентусиазирана усмивка. А аз си мислех – „Ъъ? Какво каза? Да си чофкаме? Откъде-накъде, моля, нещо дето винаги съм го смятала за толкова страшно, ще се описва като „чофкане“? Не ми се връзва някак. При това казано с тон, с който каниш приятели на бира в в парка през лятото“. Премигах няколко пъти, ама реших да медитирам върху този въпрос по-късно. Не се наложи – възприятията ми се промениха твърде бързо

С наближаването на деня на истината изрових всички налични пуловери, панталони и ръкавици, щото „там се мокриш и дрехи се късат, и е студено…“.

В петък натъпках раницата до пръсване (както се оказа – абсолютно без никаква нужда), натоварих я в колата и след работа успях с известно закъснение да си събера пасажерите.

Пътуването включваше губене в Дупница и ужасяващ снежен склон към Зелени преслап – последните няколко метра продолени с разтоварване и бутане. Поне имаше утъпкана пътека до хижата. А там народът се беше събрал вече, раздумваха и пиеха бири – включихме се и ние. Навсякъде беше окачен инвентар, разглеждахме го, пробвахме това-онова. Точехме куки и котки. Рапределиха ни на три групи за трите обекта – двете с Нина и още двама младежи бяхме зачислени на Косьо да ни води на Висулките.

В събота сутрин ставаме по тъмно, а навън кротичко си вали сняг и трупа ли трупа… Идеално време – за седене на топло в хижата. Ама сме рекли, че ще катерим – и Косьо ни поведе към Висулките. Стигането до там само по себе си си беше приключение – пресен сняг, двете с Нина сме без снегоходки (а аз и без щеки, толкова ми е акъла), позагряхме доста.

На самите висулки първо имаше една лесна установка – и на нея всичко беше ОК. Завивахме и цеви, правихме „Абалаков“. Обаче другото… Един маршрут за драй, в лек надвес – ъц, ъц, ъц – не става. Косьо показва, надъхва, ама на мен ми е ужасно несвойсвено това. Както се изрази едно от момичетата – да съчетаем безполезното с неприятното. Шегичка, де, пак бих опитала, ама с нещо по-изправено за начало. Че сега все ми идваше да млатна скалата или пък да я хвана с ръце, а май по-скоро трябва да съм нежна с нея 😉 Нина и тя видя зор, макар че го изкара почти до горе.

Установката на леда и нея я преместиха – на една вертикална висулка, която обаче не стигаше много-много до земята, та тръгването беше пак надвесено – набирам се кат’ глист на буца, Косьо ме подпира отзад – абе, не ще и не ще. Голяма картинка ще да съм била 😉

На всичкото отгоре и камерата се заяждаше – аз я пусна, тя се спира – нищо не е успяла да запише от съботата. Но все пак денят едва започваше…

За обяд се прибрахме в хижата, а следобяда отидохме до Малкия водопад – аз даже не знаех, че го има (засрамвам се), оказа се много красив – и неравнимо по-лесен. След нялколко изкатервания самочувствието се завърна. Имало и кеф в цялата работа! Ръцете мръзнеха малко, наистина, но не болеше чак толкова ужасно – удоволсвието надделяваше. Установих, че лявата ръка я центрирам много трудно, направо смешно ми стана как не ме слуша Трябваше да си повтарям да си стегна китките – не е за меки китки туй катерене. Още не разбирах съвсем как да стъпвам и кога съм забила добре ледените ръце – понякога си мислех, че не съм, а като пробвах да ги извадя и не става, мъча ги по пет минути. Но ставаше все по-добре със всяко качване.

Прибрахме се по тъмно и се веселихме доста, но аз си легнах раничко – чакаше ме още един интересен ден и исках да съм във форма.

На сутринта си направихме сандвичи и се запътихме към големия водопад с идеята да прекараме там цял ден – или докато ни стигнат силите. Май никой не вярваше, че ще откараме до вечерта, ама всъщност даже не ни стигна.

Дадоха на мен и Нина снегоходки, да не се тормозим – и направо си е рахат с тях, да ви кажа.

Гледката наоколо беше страшна – и в прекия и в преносния смисъл. Стръмен снежен склон, над него замръзнал син водопад, наоколо отвесни скали, вятърът събаря върху тях снежен прах от билото… Красота! Да беше в друго време и на друго място, щях да давам заето на третата секунда. Но изглежда на никой от другите не му и хрумваше такова нещо. Беше изключително освобождаващо за мене да науча, че всъщност е възможно да се забавлява човек по такива места. И то как да се забавлява!

Две установки с възможности за вариации и още едно маршрутче отстрани за водене. На установките – кеф, всичко точно, ама в ума ми беше все маршрутчето вдясно. Първо гледах Тошко как тръгва по него – отгоре му се сипе сняг, почти го закрива от поглед, а той невъзмутимо си завива цевите. „Олеле, това ли ме очаква“ – мисля си аз, а Косьо през това време му подвиква весело – „Але, але, алпиниистооооо!“ – все едно, че е игра. А на мен си ми изглеждаше съвсем сериозно. И все пак знаех, че ще трябва. Колкото по-рано го започнеш, толкова по-добре. А и общото настроение ме беше заразило – как да се паникьосаш, като всички са токова спокойни и усмихнати околко теб.

А, и камерата този ден изглежда, че ме слушаше. Явно всичко е само в главата ми…

Връзвам се и тръгвам. Първите две примки, как да е (макар че трудно се закачаха с ръкавици и ми се сучеха, и първата баш я бях закачила наопаки). Следващата не я виждах, а ми престоеше по-отвесен пасаж. Ами сега? И докато се начудя – прас! Едно ледено парче ме удари по устата, та усетих вкус на кръв и реших да си слизам. Накарах Тошко да ме спусне, той първо доста се учуди, ама беше по-добре така. Бях на ръба да се ошашкам, а не исках да стане точно когато не трябва. Починах малко, разбра се, че нищо ми няма, изкатерих пак едната от установките.

През това време на маршрута му завиха още една цев на пасажа (вече станаха през метър, както си му е реда за шубелии) и Нина го изведе. Възхитих и се за смелостта и че се удържа въпреки нещата, дето и се сипеха отгоре. „Аа, като минеш над примката държиш и още как!“ – разправяше ми тя после.

„Сега си ти, нали знаеш?“ – подканя ме Косьо. Знам си, разбира се, няма да ми се размине ей така. „И ако ти се изсипе нещо, просто го изчакай да отмине, няма да се плашиш“. Да, да, чудесно звучи. Събрах смелост и потеглих. Още в началото закачалката на единия ми темляк нещо заяде (или се беше заледила, не знам), та не можах да го закача. „Нищо, карай без темляк“. Ами, да карам, пък, нали баш яките пичове изобщо темляци не слагат…

С цевта на пасажа се чувствах доста по-добре. Нещо пак успя да ме цапардоса, но тоя път реших, че няма да му се дам. Отгоре ми се сипеше туй-онуй, ама не беше твърде зле. Свивах се под каската и отминаваше. Още нагоре, и още… „Айде, Ванче, але-але!“ Тонът на Косьо е с около две октави по-спокоен от този, с който си обясняваме техники за квилинг. Това окончателно ме убеди, че няма смиъл да се шашкам и шубето си остана в рамките на поносимото. Даа, добра терапия си беше! Ръцете много не ме слушаха, но като си под примката не те е толкоз страх. А като си над нея нямаш много избор – и опитвах пак и пак – докато стане. Накрая се качих се догоре и се чувствах приказно!

Една преграда още беше паднала. Толкова много съм имала нужда от нещо такова!

Когато слязох си мислех, че силите ми са приключили, стигаше ми сякаш, ама не бях познала. Не можеш дълго да седиш, без нищо да правиш, понеже все пак е студено. Та пак и пак на установките… не ги броях вече. „Чофкахме“ си на воля, завивахме цеви, пробвахме различни сечива. Някой пробваха и само с котки. Свикнах, че не се налага да стискам сечивата твърде силно – и ръцете ми вече не мръзнеха. Тошко и Милен изкатериха водопада до горе – изглеждаха страшно красиво и се размечтах и аз да го направя един ден. Забавлявахме се чудесно. Последната установка я свалиха съвсем на здрачаване.

На път за хижата се засякохме с групата от Висулките – и те се бяха заиграли подобаващо. Хапнахме по една супичка – и хайде надолу. Хижарите бяха много мили – заради нас останаха до късно, изчакаха ни да починем и слязохме заедно. Не ни се тръгваше и просто не можех да повярвам, че на другия ден ще бъда на работа.

Колата беше зарита с прилично количество сняг, а после добре, че беше Нина да я свали до пътя – мене ме хванаха нервите и не успях. И установих, че течните вериги нищо не струват (каква изненада).

Прибрахме се накрая благополучно – изтощена бях и с доста синини, но заедена с много положителни емоции и доволна до немай къде. Оказа се, че имам и клипчета даже от втория ден – и то какви! Камерата е направила нещата да изглеждат сякаш са „баш как си трябва“. Хич даже не си личи колко е полегнало През следващите няколко дни ме владееше страхотна еуфория и само се чудех на кого да се похваля.

Беше прекрасно, пожелавам го на всеки Кога ли пак ще ходим да си чофкаме?