Обала!

А как ми се иска да можех да започна с: „Беше прекрасна, слънчева утрин и птичките пееха…”, да ама не, т.е и така мога да започна, но ще бъде лъжа. Последното го споменавам не защото не беше слънчев ден, а защото и да е бил нямаше как да знам в 4:30 сутринта. За птички да не говорим. Хубавото от тази ранна ситуация е възможността да видиш София и да й се насладиш, без нахални лелки, които стават сутрин рано с мисълта колко „жертви” ще блъснат през деня. А София в ранните часове си е приказка, разкош – направо ми се прииска да стана някой ден пак към 4 сутринта, ей така за идеята.

След събирането на групата-ентусиасти – 40 човека (както не веднъж бе подчертано от нашата екскурзоводка), стана ясно, че тук-там има и млад народ. Бреййй!

Имаше и компанийка от 10 души на възраст около 50-те, които разказаха играта на другите възрастни. Тук да се има предвид в буквалния и в преносния смисъл. В буквален – играеха през целия път на кажете думи с определена буква (само да кажа, че пътуването в едната посока бе около 16 часа), а в преносния – държаха се като ученици, тръгнали на екскурзия и нямаха никакво уважение и не желаеха да слушат „учителката”, в нашата ситуация ролята се изпълняваше от Соня (екскурзоводката). Благодарение на това, че двама от компанията седяха зад нас доста задобрях на тази игра Особен интерес породи у мен ястието с буква Д – „Драно пиле”. Сега, неверниците ще кажат, че такова чудо няма. Е, така каза и половината автобус, ама има, има. Ето и рецептата, да изпреваря мамите от bgmama.

Освен това научих, че такова животно като „зубър” НЕМА! Ах, цял живот съм живяла в илюзия.

Вече се потопихте в идилията, която ме заобикаляше. Да добавим и преминаването на границите. Ей, митничарите от Хърватия и Черна Гора се оказаха големи почитатели на минерална вода „Горна Баня” и непрекъснато искаха да ги черпим. Браво! Направо да се гордееш с родното производство! За доказателство за качеството на родната минерална вода мога да изтъкна факта, че въпреки, че имаха цял галон тяхна минерална вода и въпреки, че преди секунди единият от тях вече бе пил от тяхната вода, пак поискаха от нашата. Евала! Сега се сещам, че може би този митничар е бил дегустатор и е сравнявал качествата на двете води. Леле, какви митничари има!

Пристигнахме в Будва – супер, най-накрая душ след тези 16 часа игри. Да, ако искаш душ със студена вода. Ей в този момент осъзнах за себе си, че изобщо не съм глезено бимбо гърл – изкъпах се в екстремно мръсна баня и то със студена вода. Ма то се оказа, че и стаята е мега злекс та се наложи да я сменим – шанс! Я, във втората има чисти чаршафи и забележете – топла вода – ОБАЛА! (така се казваше хотела, но аз го ползвам вече за възклицание).

На сутринта – хайде към Дубровник. Соня помоли да не снимаме, щотоу сме щели да спрем на много по-хубаво място, с прекрасна гледка. Е, ОК. Спряхме. Само човек с богато въображение можеше да види въпросната прекрасна гледка. За мое съжаление никой от автобуса не се оказа с толкова с толкова развинтена фантазия.

Дубровник се оказа прекрасен град. Особено препоръчвам, ако някой ходи, да се качи на крепостните стени. Те обикалят целия град и разкриват красотата му от птичи поглед.

Другото нещо, което препоръчвам е да се качите на корабче – но имайте предвид, че можете спокойно да се пазарите за цената. Представете си, че сте в „Капалъ чарши” (Истанбул) и дайте най-доброто от себе си.

На следващия ден се озовахме в Котор (Черна гора). Този град е много по-прекрасен от Дубровник, а и не е такава цифромания. Пак имаше – „не снимайте сега, по-натам има прекрасна гледка”. Ма преживява се, вече не й вярвахме. Другото объркващо нещо, но за съжаление характерно за такива екскурзии, е мотото: „тичай, за да видиш повече”. Тичай, тичай, ма на обяд да катериш крепостни стени, стигащи до най-високия връх, не си е оферта. Но пък тук имахме личен рекорд с Божо – вместо за 1 час и 30 мин., разстоянието бе постигнато за 50 мин.

Така, Соня каза, че гледката от върха си заслужава – но сега имаше дилема – в едно изречение „Соня”, „гледка” и „заслужава си” не трябваше да се събират. Започнахме да се изкачваме. Брей, гледката наистина бе невероятна! Значи, съм бъркала за Соня, помислих си аз. Качихме се на върха. Ура! Ех, тук да си призная, съжалих, че съм се усъмнила в себе си по-рано. Но, изкачването си бе приключение, а и бе споделено с нови приятели, така че всичко бе супер.

На следващия ден, отново в игри и промоции на минерална вода „Горна Баня” премина 16-часовият преход. Шанс да се види София в 2 през нощта и да се похапне един съб с любимия човек – неповторимо…