На Юбилейна в неделя – 12.06

Всичко почна от това, че от някъде 5-6 години не бях ходил на пещера и си викам „Вече не ме боли коляното, що да не пробвам да видя дали ще издържи“. И така, за целта специално приказвам няколко пъти с пещерняка в нашата групичка да ни намери и заведе на някоя пешеходна пещеричка. Да вметна само, нали всеки се досеща кой имам предвид? Ако някои си е помислил, че за Мето говоря, греши. Мето е басиста на групичката ни , а Ваня е пещерняка Ваня както винаги поема инициативата и пуска веднага темичка във форумчето, но всичко го оставяме за края на май началото на юни, че да се постопли малко.
Май си мина и замина, юни си го почнахме и викам май май ще се размине с пешеходната пещеричка и тази година. Но уви, Ваня е сериозна и тази Сряда звъни точно когато играх на масата и беше най-напечено. А тука да не си помислите, че съм мятал гюбеци, кючеци и съм щрякал с пръсти на „Йо, Йо“ или „Ти си яка тупалка“ . Грешите, на теинис на маса играх. И така Вяня вика „Миленски, за Юбилейна в Неделя.“ и аз чул не дочул (че нали е напечено на маста) се съгласявам без много да го мисля (все пак знам Ваня на какво вика пешеходна пещеричка), но понеже в Неделя бях свободен и си викам „Айде, ще се жертвам“.
Вечерта гледам във форумчето се е отворила тема за пещерата Юбилейна с въпрос „Кой ще идва?“ и понеже се борим за топ пет на най-много постове във форумчето, веднага отговрям да ме броят и мен . От тук нататък повече не се занимавах с организацията и само чаках да ми звъне някои и да ми каже къде ще се чакаме в Неделя.
Позвъняването дойде чак в Събота следобед, когата таман се връщах от ориентиране. Ваня каза там две думи, аз три и се разбрахме, но обаче прибирам се аз в нас изморен, все пак днеска се бях губил няколко пъти докато се ориентирам, което от своя страна води до бая трамбоване на някакви си там горички и полянки цял ден, докато намеря тези пусти точки. То хайде измореното ще го излекуваме, че му легнем и че стане работата, но нещо ме и заболя крака. Викам си, май ще откажа този път пещерата. Понеже не смея да звъня на Ваня, за да не ми се кара, пиша на най-безубидния участник в групичката. А де, кой е той? Ами Ели разбира се . Обяснявам и това и онова, т.е. че няма да мога да дойда и така (бързо се отървах дето се вика, без много бой и караници). Обаче накрая, все пак Ели си е Ели, вика „Ако нещо размислиш, звъни сутринта“. И аз какво, нали слушаме обикновено Ели, сутринта звъня (хм, явно не е най-безобидната от групичката, ще трябва да го имам впредвид за напред). Разбира се, като съм се наспал добре преди това. Всичко шест, ама малко проблем, че станах в 8:20, а до 8:30 беше контролното време да звъна на Ели. Веднага звъня и се разбирам да минат да ме вземат от нас. До тук добре, ама сега за 10-20 минути трябва да се приготвя за пещера. И започна едно чудене и лутане за това къде ми е пещерния екип (все пак от 2006 не го бях ползвал), а знам, че имам почти всичко за пешеходна пещера (бутиши, панталон от брезент, горен вълнен пуловер, каска и нов челник, а и вълнени чорапи). Изровям екипа от един кашон за монитор от онези старите големите и виждам, че всичко си е на мястото и подредено само да се вкарат в раницата и да потеглям към дупката. Явно, добре съм си подреждал нещата едно време, не е като сега Правя на бързо и две палачинки и тъкмо да ги почвам, Ели ми звъни, което значеше, че веднага трябваше да тръгвам, щото не можех да закъснявам (щеше да ми е гузно, хем ги карам да идват да ме вземат, хем да ги карам и да ме чакат). За щастие бях преди тях на място на срещата до нас, като по пътя изпапах и палачинките (нема да ги хвърля я . Взеха ме набързо и отпрашихме към Пещера. И така след 790 метра завийте на ляво, после на дясно, а сега направете това, а после онова и т.н., под зоркото око на GPS на Валкинса стигнахме град Пещера и след още 3-4 км намерихме паркинга преди входа на пещерата Снежанка, където беше срещата с другите от групата. Като се сетя, по пътя освен една песен на Лепа Брена, друго интересно нямаше май;)
Стоим си ние и чакаме другите, а те не идват. Звънкаме им веднъж, те пак не идват. Валкинса вече побесня и тъкмо да им звъни за пореден път и те хоп изкочиха от завоя. Последваха обичайните приветствия, здрависвания и лутане. След 10 минути чудене и почесване къде да оставим колите, се натоварихме всичките в тях, покарахме 50 метра, спряхме и паркирахме на импровизирания паркинг. Пак малко лутане, оправяне на багаж и поехме най-сетне към пещерата покрай една рекичка. Някои от нас бяха в пълно пещерно снаражение, т.е. както си трябва: челник, каска, бутуши, униформа на БДЖ. Аз малко съжалих, че не си обух ботушите още тогва, защото се налагаше да преминаваме рекичката по пътя няколко пъти, а мостовете дето са ги били построили едно време, вече се бяха срутили или разрушили. И така походихме 10 минути и стигнахме един бетонен бент. Разбира се голяма част от групата поеха веднага към стената да я огедат става ли за катерени. Аз обаче видях, че хората са построили стъпалца в ляво от бента и свих натам. Като се качих горе, Ани вече се беше почти покатерила по стената и по един метален капак там. Останалите я последваха бързо. Е някои, на които не им е по дух катеренето, минаха от където и аз (тука визирам Боко). Събрахме се всички и продължихме по рекичката още около 10 минутки и стигнахме едно разклоение в ляво на пътеката направено със стълбички. Поехме нагоре по него и след два три завоя се осовахме пред входа на пещерата. Там последни преготовления, като от моя страна това означаваше обличане на пещерните дрехи и слагане на ботушите, хапване на една две банички от Ваня. След 20 минути всички бяхме готови и тръгнахме да се навираме навътре един по един. Входа си беше долу горе огромен, ако се сравни с тези на Духлата, като едно време дори е имало решекта, която в момента липсва. Първи нахълтаха (най-нетърпеливите) Мето и Ваня, а аз веднага след тях. В началото си беше хлъзгаво и веднага се спускаш леко по един наклон надолу, като след 10 метра пещерата се разделяше на две, т.е. точно както разбирам аз спелиологията, а именно разделяме се на две едните тръгват на лево, другите на десно и целта е да се срещнем някъде вътре;) За съжаление, тази пещера не ставаше много за моята спелиология, щото двата ръкава почти веднага се събирах и не беше никакво предизвикателство за нас да се намерим. Аз поех по десния ръкав (то май всички поеха по него, че беше по лесен) и веднага забелязах една кост на един камък и викам „Ей, те тука ще си оставим костите. Нема начин, щом и другите са си ги оставили вече“. Събрахме се всички там покрай коста и лека полека продължихме навътре, където след малко започнаха и да се появат първите образувания, които накараха Нинджата да аха и въздиша по тях, особено по тези дето стърчаха от пода. За моя изненада, това май и беше първата пещера с образувания, ама като гледам как се възхити на тях, си викам, че май няма да е и последната Продължихме нататък под нейното мрънкане, как всичко било хлъзгаво и нестабилно. Между другото ме впечатли и й давам оценка 6 по 7-мо балната система за мрънкане (все пак Ели ми е фаворитка), а шестицата е защото успя да засенчи Ели, която чак накрая успя да се изяви Продължихме нататък, като по едно време стигнахме до едно разклонение. Там Ани пое да проучи на дясно, пък ние на ляво (викам си ей сега ще стане спелиология). Но уви и тука греда. Нашето разклонение се оказа задънено, но за сметка на това си струваше поне за мен, щото направихме едно слизане от 5-6 метра по една стеничка и стигнахме реката, а пък аз харесвам реките в пещерите. След като се убедихме, че наистина е задънено това разклонение (Ваня и Мето последователено се пробваха да се заклещат в края му, но без успех) се върнахме назад и поехме по следите на Ани. Там се оказа добро коридорчето, щото можеше да се ходи прав на повечето места, но пак трябваше да се внимава, че целите тавани на залите дето минаваха, бяха отрупани от малки бели сталактити, а като съвестни граждани (все още не смея да се нарека пещерняк, просто не съм изпил достатъчното количество бира) трябаше да ги вардим да не ги отчупим. В едната от заличките имаше и малко езеро, в което едно време имало камени лилии (поне Ваня така разправя), ама явно някои си ги е харесал и взел, за съжаление.
Продължихме да навлизаме навътре в пещерата, като явно се движехме над реката. По едно време настигам пръвтие и гледам от пода се подава само главата на Стефан. Беше се наврял в една дупа. Викам радностно я от тука ще е, но веднага виждам до неговата дупка една друга по малка и се коригирам пред Ели „Не от там ще е“. За моя радост познах. Оказа се, че след още десетина метра коридора, по който ходихме, свършваше в нещо като 10 метрова пропаст над реката и единственото място за слизане освен през ръба на пропаста, бяха тези две дупки. Стефан вече беше слязъл и Ани поемаше след него с раницата. Валкинса не разбрах кога слезе и от къде. Останълите гледахме екшъна в дупката Оказа се, че малклата дупка май е по-безопасна, защото беше по тясна и нямаше как да се излузиш много лесно надолу в реката. Ваня вече се беше навряла и минала по нея, което значеше, че вече беше наш ред. За моя радост аз обикновено съм последен по тези места, защото съм най-едър, т.е. ако заклеща дупката, другите няма да могат да минат и заради това ме пускат последен
Един по един хората започнаха да изчезват в дупката и да отговорят на напъствията на Ваня „Ами как да се пусна, като не напипвам нищо с краката“, а Ваня „Ами лесно, на триене“ Предпоследен беше Боко, с който до последно се чудехме „Аджеба, нема ли и ние някои път да отидем на нормална пещера, без да се време и изкаляме до уши“. И двамата цъкаме „Явно няма да е тази“, но какво да се прави, страх не страх и той потегли към дупката. Все пак сме стари ветерани от Духлата, не може една някаква си мъничка дупчица, в която едвам се побираш и от която постояно буташ камъни над главите на другите да ни изплаши (то камъните не падаха върху нашите глави я, че да се страхуваме). Минаха всички, и вече бяха долу при реката на 10 метра под мен, когата чух Ваня да вика „Давай, Миленски, твой ред е“. Аз пристягам въженцето на каската ми и пускам челника на 4 диота (до сега бях или на два или на аварийна червена светлина, все пак съм от Габрово, треба да се пести). Тавана над дупаката беше нисичък някъде олко 80 см и от него стърчаха едни крехки белички сталактитчета, които за да ги овардя трябваше да легна по корем и да си навра краката в дупката, което не би било проблем, стига да нямаше от образуваниеята, дето стърчаха от пода. В дупката не знаех какво да очаквам, защото беше широка почти колкото мен и не виждах нищо под мен. Чувах само напътствията на другите, които се бяха одръпнали в страни от дупката (постояно бутах камъни в реката от горе). Пуснах се почти цели и все още не стигах до опора на краката ми. Понеже знаех, че има все някаква опора (все пак другите бяха минали от там), се отпуснах и с ръцете, потеглих лекичко надолу по дупката. Около 50 см се влякох надолу и усетих заветната опора с краката ми. От триенето горната ми дреха почти се беше съблякла. Оправих я колкото можах (все пак имаше дами долу) и се опитах да се поогледам за да видя какво става вътре в дупката. Бях стъпил на някакво прагче, което се спускаше стръмно и завършваше на една козирка на 3 метра над реката. Тоест, ако нямаше триене щях да си се цопна директно в реката. От тук нататък по вещите ръководстава на Ваня: „Хвани онова там, дето стърчи, до лявата ти ръка.“, „А така“, „Сега се извърти по корем. Не, не по гръб, по корем, ти казвам“, „А тoчно така“ и т.н. се спуснах и аз при другите в реката. За моя изнендата част от тях бяха почнали да правят фигурки от глина, като най-добър майстор се оказа Ели с нейния орел, поставен на пост да ни ориентира на връщане. Продължихме нагоре по реката, като в някои случаи имаше няколко варианта за минаване: газене в реката и леко навеждане от време на време или по една горна галерия, която се явяваше продължение на галерията с дупката. На едно място аз избързах и чаках доста другите да се наснимата и наслядят на абсолютната тъмнина там. Настигнахаме и продължихме нататък и хоп изненада (хм що ли аз се изненадвам вече, като сме на пещера), пътя продължава нагоре с леко катерене и една малка цепнатина. Разбира се Мето, веднага се навря, а Ваня след него. Оказа се, че това е продължението и айде всички един по един през цепката с лазене. Тука Ели вече, се изяви в мрънкатнето и се успокоих, че викам да не й е станало нещо, не мърмори като преди Аз пак последен, че да не запушим напред (blush). За мое очудване лазенето не беше много, а и с мойята техника на костенурка бързо го преодолях. Голямото разочарование беше после, имаше още само една малка заличка напред. И като почнах аз да се въйкам „Въй, въй, за някакви си там 10 метра се вряхме като червеи у песок, га върне“. Добре че въйкането помага, пък и е заразно и другите почнаха да се въйкат, което беше знак, че са с мен и ме разбират, а в такива моменти човек има нужда от подкрепа. Постояхме си ние в тази малка заличка (все пак цепка сме минавали не може да я пренебрегнем и бързо да си бегаме) и дойде време да се връщаме. Аз като последен влязъл, викам последен и ще изляза. Другите се юрнаха надолу по цепката и аз след тях. И тогава точно ми се домоча като на добросъвестен гражданин на бирен фест, който не сме да се източи в някои храст наоколо, а чака на опашката на еко тоалетна и на всичкото отгоре, не се и възмощава на хората дето го пререждат. Аз все пак тактично питах Ваня, може ли да се моча в пещерата и тя каза „Да“. Аз помислих малко (все пак ми се отдава мисленето, някак си ми е като вроден талант, който май трябва да доразвия) си мисля „В реката е най-разумно да източа бойлера“. Викам аз на Ваня „В реката ли?“, а тя „Ами, давай“ и там да си направя харашото и Ани се обажда „А, не. Ние си мием ръцете от реката“. Хм, пак греда, но какво да се прави ще търпя, нали и аз се пиша за добросъвестен гражданин. Продължаваме си ние надолу и за изненада на Ели нейния орел го нямаше. Викам „Ами ще е излетял. Следващият път да оставиш за знак охлюв, че те по бавни“. С други думи, добре я бяхме заблудили, че сме стигнали мястото на дупката, от която трябваше да изпълзим нагоре. Ама какво да се прави, Ели все се връзва. Продължихме нататък и достигнахме заветната цел „Орелът на Ели“. Интересното е, че ако ходиш по реката и не си минал през дупката, то почти няма начин да забележиш, че пътя е от там. Е разбира се Валкинса не му се вреше в дупката и реши да изкачи 10 метровата стеничка, която се спускаше от края на коридора над реката. Ние обаче, понеже си обичаме дупките, започнахме един по един да се врем в нея. Този път не бях останал последен. Стефан и Ани бяха след мен, но за да не ми развалят кахъра да съм все последен по дупките и цепките, решиха и те като Валкинса да изкатерят стеничката. За да не се чакаме, те заминаха още преди да съм се наврял хубаво у дупката. За моя изненада дупката не беше чак толкова тясна колкото на слизане, но логично толкова хора й се изредиха, че ще се е поразширила малко На горе хем е по-лесно, ама уви, за мен не се оказа така. По едно време запецнах и едвам се набирах нагоре (явно бях на часта на сурването от 50 см в дупката, което минах на влизане). А не с зъби и нокти, а с лакти, колена и каквото там дойде, някак си изкатерих тези 50 см. Но пак проблем, нещо не мога да изляза. Покрай мен там си говорят и никой не ми обръща внимание. Пък аз едвам стоя в дупката (все пак вече и дори за мен е широкичка). Добре че Ваня по едно време се сеща да ми каже, че над дясната ми ръка имам някаква халка за която мога да се хвана и набера. Набирам се аз, последен напън и съм горе. Леко се навеждам да не счупя висулките над тавана и айде и аз при другите. Ани и Стефан вече се бяха изкачили. Поехме към изхода всинца заедно. Движехме се добре, даже Ваня вика, че ще хвнаме контролното време, дето е дала на шефа на пещерния й клуб, т.е. няма да идва ударната група да ни търси.
На изхода, както винаги има едно страно усещане на зеленина и свежест, но аз не му обърнах много внимание, че си имах друга спешна работа. След като я свърших, взех багажа и поехме към мивката, демек реката. Там след една долу горе добра баня, се преведох, а и не само аз, във вид нормален за гледане. След банята му ударихме и по една вафличка, бисквитка, баничка, шоколадче, ябълка (аз само това можах да изкяря от другите). След като похапнахме подобаващо, тръгнахме към колите и там решихме да спрем на някое магазинче за да си вземем туй унуй за пийване и апване, и да спрем на някоя полянка да довършим започнатото. Речено сторено след около час и една две отбивки до квартални магазинчета в едно село се озовахме на сред нива с пшеница. Интересно беше, че там явно се бяха осамотили мъж и жена в една кола, ама ние нали не се притесняваме и заехме с шалтета добра гледка, демек първите редове. Явно обаче те се притсняваха и по едно време запалиха колата и изчезнаха. Ние си продължихме с приказки, хапване и пийване, и за час на тръгване определихме мометна, в който изчоплим семките, които бях купил. И падна едно чоплене, они не се дават, ама и ние много, демек ги надвихме. Само се притеснявам, агронома като види шлюпините да не си помисли, че е посял някаква ГМО пшеница примесена със слънчоглед. Семките свършиха към 19:00, като имаше и още едно пакетче, ама тях не ги почнахме. А да, Валкинс може да си ги вземеш (на задния джоба на седалката на шофьора са). След кратко сбогуване с хората от другата кола потеглихме към София. На обратно пътя го проспах почти целия, ама накрая се събудих, все пак трябваше да слизам.